Той най-сетне замълча, за достатъчно дълго, че да смеля всичко, което току-що беше избълвал.
— Предполагам, че старият Кейн е мъртъв? — попита Деклан.
Реших да пренебрегна въпроса му, като попитах:
— Къде са семейство Хейдън сега? — Вече знаех къде се намира един Хейдън: през няколко килии от тази.
Той се изкиска, от дробовете му се разнесе влажна кашлица:
— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш. Мъртви са, разбира се, с изключение на един. Онзи старец, Верния Томас. Брат му — твоят дядо — се надигна, след като видя как Лили въстана, след като видя една красива руса глава, набучена на копие. Избра дъщеря си пред своя крал. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу своите.
Имах нужда да си тръгна. Веднага. Преди този разговор да задълбае още, преди да изгубя самообладание. Наканих се да му обърна гръб, да го оставя в тъмнината.
— Къде те скри бавачката ти, Ейдън?
Краката ми замръзнаха към пода. Почувствах как кръвта се отдръпна от лицето ми, когато срещнах погледа му: усмивката му бе като потъмняло сребро в светлината на факлите.
— Преобърнах този замък надолу с главата, опитвайки се да те открия — промърмори Деклан. — Често съм се питал за това, къде се скри в онази нощ. Как едно малко дете ми се измъкна.
Къде си, Ейдън?
Гласовете се сляха, изостриха се. Младият Деклан и старият Деклан. Миналото и настоящето. Мирисът на горящи билки, далечното ехо на писъци, студеният мирис на животинска тор, плачът на баща ми. Влажният мирис на тази килия, купчината кости, вонята на изпражнения и урина в кофата, блясъкът на очите на Деклан.
— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш — казах.
Той отметна глава назад и се смя, докато си помислих, че ще го убия. И жаждата за кръв сигурно е проличала ясно в погледа ми, защото той впери очи в мен и каза:
— Жалко че не скриха сестра ти така добре, както теб.
Посегнах за скритата си кама, преди да успея да се спра.
Острието чакаше на гърба ми, под ризата. Измъкнах оръжието толкова бързо, че Деклан за момент се изненада и веждите му се извиха, но после се усмихна, гледайки как светлината проблясва по стоманата.
— Давай тогава. Хайде, мушкай ме, докато кръвта ми напълни тази килия. Сигурен съм, че народът на Мевана ще се зарадва, задето не се налага да си губи времето да преценява струва ли си животът ми.
Треперех, дъхът ми влизаше и излизаше през зъбите ми.
— Хайде, Ейдън — подразни ме Деклан. — Убий ме. Заслужавам да умра от твоята ръка.
Пристъпих, но не към него, а към стената. Сега бях приковал вниманието му: движех се и действах по неочакван начин.
Той мълчаливо гледаше как се приближих до стената, точно над нара му.
Насочих ножа си с острието напред и започнах да дълбая в камъка името си.
Ейдън.
Щеше да е принуден да го гледа поне още два дни. Името ми, вдълбано в камъка на килията му. Точно толкова високо, че да не може да го стигне.
Деклан беше развеселен. Сигурно си спомняше онази нощ, когато бе издълбал името си в камъка на моя вътрешен двор, мислейки, че то ще надживее дома Морган.
Той отваряше уста да заговори отново, но аз се обърнах и установих, че се привеждам, за да скрия колко силно треперя. Погледнах Деклан и този път аз бях този, който се усмихна.
— Синът ти е при мен, Деклан.
Той не очакваше това. Ни най-малко.
Цялата онази увереност, цялата онази развеселеност, се стопиха в очите му. Взря се в мен: сега аз бях този, който се бе превърнал в камък.
— Какво смяташ да правиш с него?
— Възнамерявам да го науча да чете и пише — подхванах: тонът ми стана по-спокоен. — Планирам да го науча да си служи с думите така, както си служи с мечовете, да уважава и почита жените, както уважава и почита новата си кралица. А после ще го отгледам като свой син. И той ще прокълне човека, от когото е произлязъл, кръвта, от която произхожда. Той ще бъде човекът, който ще заличи името ти от историческите архиви, който ще превърне земята ти в нещо добро, след като не е представлявала нищо друго, освен развала и гнилоч, откакто си се родил на нея. А ти ще се превърнеш в далечен белег в ума му, нещо, за което може би ще мисли от време на време, но няма да те помни като баща, защото никога не си бил такъв. Когато мисли за баща си, ще мисли за мен.