— Получих този списък от кралицата — каза, докато седяхме на масата, като пиехме чай, четяхме и съставяхме стратегия как да ги оборим.
Бяха сериозни престъпления, с точни дати и имена на тъжителите. Изключително голям брой от тях говореха за това как Кийла бе нареждала камериерките ѝ да бъдат жигосвани, а после косата им да бъде отрязана. Как беше лишавала слугите си от храна и ги бе заставяла да правят нелепи, унизителни неща, например да ближат прясно мляко от пода и да лазят из замъка като кучета.
— Мислиш ли, че Кийла е правила тези неща? — попитах Картие с натежало сърце.
Картие се взираше в списъка, без да продума.
— Не. Мисля, че Деклан Ланън я е карал да върши тези злини. А когато е отказвала, ѝ е причинявал лоши неща. Така че е започнала да се подчинява, за да оцелее.
— В такъв случай как ще подходим към това?
— Бриена… онази тъмница е навярно най-мрачното място, на което съм бил някога. Кийла беше твърде ужасена и гневна, за да говори с мен. — Той завъртя в ръцете си списъка с оплакванията и ме погледна в очите. — Ако можеш да намериш начин да я държиш спокойна, да я увериш, че може да ти има доверие, че е възможно да бъде помилвана… навярно това ще ѝ даде нужната увереност да сподели историята си и хората ще я оставят жива. Нужно им е да знаят, че тя е точно като тях, че през целия си живот е страдала много по вина на баща си и дядо си.
— Ще отида днес следобед — казах, макар да не знаех какво да очаквам, макар да ми беше трудно да схвана всичко, което Картие се опитваше да ми каже.
Няколко часа по-късно се срещнах с главния тъмничар, Фехин, за да ме въведе в тъмните подземия. И се озовах застанала в сумрачната, студена килия на Кийла Ланън, с километри камък отгоре, които сякаш смачкваха дробовете ми и изтръгваха въздуха от тях, надеждата — от сърцето ми. И най-накрая проумях думите на Картие.
Не се сдържах и потръпнах, докато гледах как Кийла се втурва към малката си маса и грабва свещ, сякаш миниатюрният пламък можеше да я предпази.
— Имаш ли нещо против да седна? — попитах, но не я изчаках да отговори. Отпуснах се на каменния под и кръстосах крака: роклята ми се разстла около мен. В джоба си носех илюстрацията с изображението на принцесата: в паметта си бях скътала думите, които Юън искаше да ѝ кажа.
— Махай се — изскимтя Кийла.
— Казвам се Бриена Маккуин — заговорих с успокояващ тон, сякаш двете с Кийла не се намирахме в килия под земята, а седяхме на някоя ливада. — Но невинаги съм била от дома Маккуин. Преди това принадлежах към друг дом. Бях дъщеря на Брендан Аленах.
Кийла застина:
— Лорд Аленах никога не е имал дъщеря.
— Да, така са смятали хората, защото съм била незаконно дете, родено от валенианска жена от другата страна на канала. — Наклоних глава: косата ми падна на рамото. — Би ли искала да чуеш моята история?
Умът на Кийла препускаше. Разбрах го от начина, по който се стрелкаха очите ѝ, докато оглеждаше мен, а после вратата, която беше затворена и заключена, а после обратно към мен, а след това — към близкия ѝ нар. Исках да знае, че съм също като нея, родена в потиснически и жесток дом, но че имената и кръвта ни не ни определят изцяло. Имаше други неща, по-дълбоки неща — като например убеждения и избори — които бяха по-силни.
А ако Кийла някога беше обичала идеята да стане принцеса на планината, тогава знаех, че е както любителка на историите, така и мечтателка. Каквато бях аз.
— Добре — склони тя и се промъкна до нара си.
Започнах да ѝ разказвам историята на живота си: как изгубих майка си, когато бях на три, как дядо ми ме изпрати в сиропиталище под различна фамилия, защото се страхуваше, че лорд Аленах ще ме намери.
Разказах ѝ как, когато навърших десет, бях приета в Магналия Хаус и как повече от всичко исках да стана адепт.
— Колко наклонности има? — попита Кийла и бавно остави свещта си настрана.
— Пет — отговорих с усмивка. — Изобразително изкуство. Драматично изкуство. Музика. Духовитост. Науки.
— Ти в коя си адепт?
— Аз съм повелителка на познанието.
— Кой ти преподаваше науки? — Кийла вдигна колене към гърдите си и подпря брадичка на тях.
— Учителят Картие, по-добре известен като Ейдън Морган.
Тя се умълча, като оглеждаше пода между нас.
— Мисля, че той се опита да ме види по-рано днес.
— Да, той беше. Двамата с него искаме да ти помогнем, Кийла.
— Как можете да ми помогнете? — прошепна тя гневно. — Дядо ми е ужасен човек. Казват, че в лице приличам на него, така че ако остана жива, как другите хора ще понасят да ме гледат?
Сърцето ми заби по-бързо, докато я слушах. Беше обмисляла възможността да преживее процеса, беше мислила колко много ще я ненавиждат. И не можех да я лъжа: на другите меванци щеше да им е нужно време да ѝ се доверят и да я приемат точно както на хората на Журден им отнемаше време да ме приемат напълно.
— Нека ти разкажа останалата част от историята си, Кийла, а после можем да се опитаме да отговорим на подобни тревоги — казах.
Разказах ѝ за спомените, които бях наследила от праотеца си, Тристан Аленах, за предателството му, как беше скрил Камъка на здрача и беше принудил магията да заспи, как беше убил последната кралица на Мевана. Разказах ѝ за революцията, за това как прекосих канала, за да открия и взема камъка, как Брендан Аленах беше узнал, че съм негова дъщеря и се беше опитал да ме изкуши да се отрека от приятелите си и да се присъединя към него, да взема короната за себе си с него до мен.
Това привлече вниманието ѝ повече, отколкото историята ми с наклонностите, защото забелязах как ни сравнява, мен и себе си, две дъщери, опитващи се да се откъснат от рождените си домове.
— Но аз винаги ще бъда Ланън — възрази тя. — Винаги ще ме мразят, независимо дали ще живея, или ще умра.
— Но, Кийла — възразих кротко. — Само кръвта ли е това, което създава един дом? Или убежденията? Какво сплотява хората повече? Червеното във вените им или огънят в сърцата им?
Тя клатеше глава, от очите ѝ се лееха сълзи.
— Кийла, искам да останеш жива. Същото иска и брат ти Юън. — Измъкнах илюстрацията от джоба си и изгладих гънките от нея, като я поставих на пода. — Той искаше да ти дам това, защото му напомняше за времето, когато си искала да станеш принцеса на планината.
Тогава тя заплака и макар че исках да я утеша, останах на мястото си, с крака, схванати от твърдия камък. Оставих я да стане и да се промъкне до мястото, където бях оставила листа. Тя го взе в ръце и припряно избърса сълзите от очите си, като се върна на нара си, за да седне и да се възхити на илюстрацията.
— Значи той не е мъртъв? Татко ми каза, че е мъртъв — каза тя, след като се успокои. — Че новата кралица го насякла на парчета.
— Юън си е съвсем жив — отговорих, проклинайки лъжите, които баща ѝ нарочно ѝ беше казал. — Двамата с Ейдън Морган го закриляме и искаме да защитим и теб.
— Но хората ме мразят! — проплака тя. — Искат кръвта ми. Искат кръвта на всички ни!
— Има ли причина да искат кръвта ти, Кийла?
Тя изглеждаше сякаш иска да заплаче отново:
— Не. Да. Не знам.
— Какво беше за теб да живееш като принцеса в замъка?
Тя мълчеше, но усетих, че въпросът ми е попаднал в целта.
— Биеха ли те, Кийла? Караха ли те да вършиш жестокости? — Направих пауза, но сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите. — Баща ти ли ти нареждаше да нараняваш камериерките си?
Кийла заплака тихо, скрила лице в сгъвката на ръката си. Мислех си, че съм я изгубила, докато тя вдигна глава и прошепна:
— Да. Татко… татко ме нараняваше, ако не наранявах тях. Заключваше ме в дрешника ми, където беше тъмно и стоях гладна. Имах чувството, че стоя там вътре с дни. Но той ми казваше, че това само ще ме направи по-силна, че неговият татко му е причинявал същите неща, за да го направи несломим. Татко казваше, че не може да ми има доверие, освен ако не правя точно каквото нарежда.
Докато я слушах, се разкъсвах между жаждата за справедливост, да видя пролята кръв след всичко, което членовете на дома Ланън бяха направили, и болезнения копнеж за милост, когато ставаше дума за Кийла Ланън. Защото видях у нея сянка от самата себе си, а аз бях получила милост.
— Именно това трябва да кажеш на хората, когато се изправиш на съд, Кийла — прошепнах, изпълнена с болка за нея. — Трябва да им кажеш истината. Трябва да им кажеш какво е било чувството да си внучка на крал Ланън. И обещавам, че те ще слушат и някои от тях ще осъзнаят, че си точно като тях. Че искаш същите неща за Мевана.
Изправих се и усетих боцкане като от иглички по изтръпналите си крака. Кийла се взираше в мен с големи, кървясали очи, почти същите като на Юън.
— Процесът ще започне след два дни — казах. — Ще те изведат на ешафода пред града, за да отговориш на въпросите на магистрата, така че хората да преценят дали да живееш, или да умреш. Аз ще стоя отпред и ако се изплашиш, искам да ме погледнеш и да знаеш, че не си сама.