Выбрать главу

Сърцето ми заби по-бързо, докато я слушах. Беше обмисляла възможността да преживее процеса, беше мислила колко много ще я ненавиждат. И не можех да я лъжа: на другите меванци щеше да им е нужно време да ѝ се доверят и да я приемат точно както на хората на Журден им отнемаше време да ме приемат напълно.

— Нека ти разкажа останалата част от историята си, Кийла, а после можем да се опитаме да отговорим на подобни тревоги — казах.

Разказах ѝ за спомените, които бях наследила от праотеца си, Тристан Аленах, за предателството му, как беше скрил Камъка на здрача и беше принудил магията да заспи, как беше убил последната кралица на Мевана. Разказах ѝ за революцията, за това как прекосих канала, за да открия и взема камъка, как Брендан Аленах беше узнал, че съм негова дъщеря и се беше опитал да ме изкуши да се отрека от приятелите си и да се присъединя към него, да взема короната за себе си с него до мен.

Това привлече вниманието ѝ повече, отколкото историята ми с наклонностите, защото забелязах как ни сравнява, мен и себе си, две дъщери, опитващи се да се откъснат от рождените си домове.

— Но аз винаги ще бъда Ланън — възрази тя. — Винаги ще ме мразят, независимо дали ще живея, или ще умра.

— Но, Кийла — възразих кротко. — Само кръвта ли е това, което създава един дом? Или убежденията? Какво сплотява хората повече? Червеното във вените им или огънят в сърцата им?

Тя клатеше глава, от очите ѝ се лееха сълзи.

— Кийла, искам да останеш жива. Същото иска и брат ти Юън. — Измъкнах илюстрацията от джоба си и изгладих гънките от нея, като я поставих на пода. — Той искаше да ти дам това, защото му напомняше за времето, когато си искала да станеш принцеса на планината.

Тогава тя заплака и макар че исках да я утеша, останах на мястото си, с крака, схванати от твърдия камък. Оставих я да стане и да се промъкне до мястото, където бях оставила листа. Тя го взе в ръце и припряно избърса сълзите от очите си, като се върна на нара си, за да седне и да се възхити на илюстрацията.

— Значи той не е мъртъв? Татко ми каза, че е мъртъв — каза тя, след като се успокои. — Че новата кралица го насякла на парчета.

— Юън си е съвсем жив — отговорих, проклинайки лъжите, които баща ѝ нарочно ѝ беше казал. — Двамата с Ейдън Морган го закриляме и искаме да защитим и теб.

— Но хората ме мразят! — проплака тя. — Искат кръвта ми. Искат кръвта на всички ни!

— Има ли причина да искат кръвта ти, Кийла?

Тя изглеждаше сякаш иска да заплаче отново:

— Не. Да. Не знам.

— Какво беше за теб да живееш като принцеса в замъка?

Тя мълчеше, но усетих, че въпросът ми е попаднал в целта.

— Биеха ли те, Кийла? Караха ли те да вършиш жестокости? — Направих пауза, но сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите. — Баща ти ли ти нареждаше да нараняваш камериерките си?

Кийла заплака тихо, скрила лице в сгъвката на ръката си. Мислех си, че съм я изгубила, докато тя вдигна глава и прошепна:

— Да. Татко… татко ме нараняваше, ако не наранявах тях. Заключваше ме в дрешника ми, където беше тъмно и стоях гладна. Имах чувството, че стоя там вътре с дни. Но той ми казваше, че това само ще ме направи по-силна, че неговият татко му е причинявал същите неща, за да го направи несломим. Татко казваше, че не може да ми има доверие, освен ако не правя точно каквото нарежда.

Докато я слушах, се разкъсвах между жаждата за справедливост, да видя пролята кръв след всичко, което членовете на дома Ланън бяха направили, и болезнения копнеж за милост, когато ставаше дума за Кийла Ланън. Защото видях у нея сянка от самата себе си, а аз бях получила милост.

— Именно това трябва да кажеш на хората, когато се изправиш на съд, Кийла — прошепнах, изпълнена с болка за нея. — Трябва да им кажеш истината. Трябва да им кажеш какво е било чувството да си внучка на крал Ланън. И обещавам, че те ще слушат и някои от тях ще осъзнаят, че си точно като тях. Че искаш същите неща за Мевана.

Изправих се и усетих боцкане като от иглички по изтръпналите си крака. Кийла се взираше в мен с големи, кървясали очи, почти същите като на Юън.

— Процесът ще започне след два дни — казах. — Ще те изведат на ешафода пред града, за да отговориш на въпросите на магистрата, така че хората да преценят дали да живееш, или да умреш. Аз ще стоя отпред и ако се изплашиш, искам да ме погледнеш и да знаеш, че не си сама.

Шестнайсет

Нека главите им се търкулнат

Картие

Денят на процеса

В деня на процеса в небето нямаше нито едно облаче.

Онази сутрин бях първият лорд, който стигна до ешафода, със златен обръч на челото, със сивия кон на дома Морган, избродиран над сърцето ми. Седнах в отредения ми стол и загледах как полето пред замъка започва да се изпълва с прииждащи хора.