Загледах се в дървената трибуна в центъра на платформата, в сенките, които вече се събираха около нея, където Гилрой Ланън, Уна Ланън, Деклан Ланън и Кийла Ланън щяха да застанат след броени часове. Опитах се да си представя Юън, застанал сред тях, кръв от тяхната кръв, кост от тяхната кост.
Веднъж Ланън, завинаги Ланън.
Мразех тези думи, съмнението, което Деклан бе посадил в ума ми.
Постепенно другите лордове и дами пристигнаха, за да заемат местата си около мен. Журден прекоси платформата на ешафода с намръщено изражение, зае стола до моя и двамата седяхме в сковано мълчание, със сърца, биещи като барабан, докато процесът наближаваше.
— Как си? — промърмори най-накрая Журден.
Но в този миг гласът ми заглъхна, докато не зърнах Бриена. Стоеше до Люк най-отпред в тълпата: носеше рокля в бледолилаво — цвета на дома Маккуин, — а кафявата ѝ коса беше прибрана в корона от плитки. Погледът ѝ ме намери, както моят бе намерил нея.
— Добре съм — отвърнах, а погледът ми остана прикован върху нея.
Полето през замъка вече преливаше от хора, когато Изолда, нейните стражи и магистратът стигнаха до ешафода. Лордовете и дамите — включително лейди Халоран и лорд Каран — се изправиха да я посрещнат, макар Изолда да не носеше корона, а само златен обръч като другите благородници. Тя седна в центъра на подредилите се благородници в качеството си на лейди Кавана, с пряк изглед към трибуната. Камъкът на здрача почиваше върху сърцето ѝ, излъчвайки мека синя светлина.
Магистратът, стар човек с бяла брада, която докосваше гърдите му, се изправи пред публиката и вдигна ръце. Тишината, която се спусна над хората, беше гъста и плътна: по челото ми започнаха да избиват мънистени капчици пот, когато се размърдах в стола си.
— Мой народе на Мевана — изрече гръмко магистратът: гласът му се понесе по ветреца. — Днес идваме да въздадем правосъдие на човека, който някога дръзна да нарече себе си крал.
Сред хората мигновено избухнаха дюдюкане и гневни викове. Магистратът отново вдигна ръце, настоявайки за тишина, и тълпата се укроти.
— Всеки член на семейство Ланън ще бъде изведен на трибуната — продължи той. — Ще застанат пред вас, докато чета списъка с оплаквания срещу тях. Тези оплаквания са отправени от онези от вас, които бяха достатъчно смели да споделят историите си. По същество имената на някои от вас ще бъдат прочетени на глас редом с всяко оплакване — като свидетелско показание. Когато свърша, всеки от дома Ланън на свой ред ще има право да говори и тогава ще имате властта да ги прецените. Вдигането на юмрук означава екзекуция. Ако не вдигнете юмрук, това се равнява на милост.
Магистратът хвърли поглед през рамо към Изолда.
Изолда кимна, с бледо лице, с коса, червена като кръв в светлината на слънцето.
Почувствах как сърцето ми тупти дълбоко в гърдите. В този миг на тишина си помислих за баща си, за майка си, за сестра си.
Магистратът се обърна и извика:
— Изведете напред Гилрой Ланън.
Шумът, който се надигна от тълпата, бе мощен като гръмотевичен тътен. Почувствах как звукът преминава с вибриране през дървото под мен, през зъбите ми. Седях и гледах как влачат грубо Гилрой Ланън през ешафода под безкрайни вериги.
Бившият крал имаше окаян вид. Безжизнената му руса коса беше сплъстена от засъхнала кръв: изглежда, че неуспешно се беше опитал да си разбие главата, блъскайки я в стената на килията си. Дрехите му бяха изпоцапани и воняха на собствената му мръсотия и почти нямаше сили да остане прав, когато пазачите го изправиха на трибуната с лице към хората.
Виковете, ругатните и гневът кипяха в тълпата. За миг се изплаших, че ще щурмуват ешафода и свирепо ще го разбият на парчета. Докато магистратът се намръщи и вдигна ръце и хората неохотно се подчиниха на призива за тишина.
— Гилрой Ланън, изправен си пред народа на Мевана с огромен списък от оплаквания срещу теб — каза магистратът, когато едно малко момче подаде дебел свитък.
Гледах зашеметен как привидно безкрайният свитък започна да се разгъва, размотавайки се върху ешафода. Магистратът започна да чете: гласът му се понесе над ропота, над вятъра, над неспокойното биене на сърцето ми.
— Гилрой Ланън, на двайсет и пети май, през 1541 година, си наредил на Брендан Аленах жестоко да посече лейди Сийв Маккуин, докато е била невъоръжена. След това си опожарил нивите на Маккуин и си погубил трима от тановете на Маккуин и семействата им, докато са спели през нощта. Седмина от онези, чиито животи си погубил, са били деца. Дал си на хората си заповеди да изнасилят жените на Маккуин и да обесят мъжете, отвърнали на нападението, за да защитят съпругите и дъщерите си. След това си пленил хората на Маккуин и си ги разпръснал, давайки ги на лорд Брендан Аленах, за да ги управлява безмилостно. Това оплакване идва от лорд Давин Маккуин.