Тя се взираше в мен с непроницаем поглед.
И се запитах защо това ми се струваше като такава злокобна раздяла, сякаш между нас щеше да се надигне река.
Наведох глава, устните ми леко докоснаха крайчето на нейните. Не биваше да я целувам тук, във вътрешния двор, където всички можеха да ни видят. Не биваше и въпреки това тя поднесе уста към моята. Даде ми дъха си, както аз ѝ дадох моя, докато сърцето ми започна да бие в ръцете ѝ, докато се почувствах сякаш тя беше погълнала всичките ми тайни, всички онези нощи, в които лежах буден, мислейки си за нея, всички онези сутрини, когато вървях през ливадите на Брай, вперил очи на изток към онази горска пътека, която разделяше като мост земите ни, чакайки я да се появи, чакайки разстоянието между нас да се скъси.
— Бриена.
Баща ѝ я викаше с рязък тон, за да събуди и двама ни.
Тя се отскубна от мен и се обърна, без да каже нищо. Но навярно двамата с нея вече нямахме нужда от думи. Стоях и гледах как утринта улавя избродираните със сребърна нишка звезди по наметалото ѝ. Тя се качи на кобилата си в центъра на вътрешния двор. Лиъм О’Брайън, танът на Журден, и двама тежковъоръжени войници на Маккуин щяха да я придружат до вкъщи.
Люк и Журден се появиха до нея, за да си вземат довиждане. Бриена се усмихна, но усмивката не стигаше съвсем до очите ѝ. Тя хвана поводите на кобилата си и Журден я потупа по коляното за сбогом.
Още стоях на същото място, когато тя излезе в тръс от вътрешния двор. Проследих я с поглед през слънчевата светлина, през сенките, докато изчезна под каменната арка.
Нито веднъж не погледна назад към мен.
Часове по-късно седях в залата на съвета на кралицата и се взирах в разстланата на масата карта на Лионес. Шестима души — Изолда, баща ѝ Брейдън, Журден, Люк, лорд Дерик Бърк и самият аз — се бяхме събрали да планираме следващото нападение. Бяхме пропуснали закуската, за да проучим още регистри на Ланън, и до този следобед бяхме избрали още четири защитени къщи, където може би се криеше Деклан, всяка от тях — разположена в югоизточния квартал на града, всяка една — близо до кръчмата и хана, които Бриена и Люк бяха разузнали предишната вечер.
Вестта най-сетне се беше разчула: Деклан Ланън бе избягал от подземията и се криеше в Лионес. И на Изолда не ѝ беше останал избор, освен да нареди да се определи вечерен час, а магазините и пазарите да спрат работа временно, докато той бъде открит, градските порти да бъдат затворени и силно охранявани, жителите на града да останат в домовете си със заключени врати и затворени капаци на прозорците. Освен това беше отправила молба към гражданите да имат готовност домовете им да бъдат претърсени.
Също така обявихме щедра награда за откриването на Деклан Ланън. Сумата се удвояваше, ако децата също бъдат благополучно доведени при кралицата. Със сигурност, мислех си, някой щеше да предаде Деклан, неспособен да устои на обещанието за богатство. Но докато часовете продължаваха да минават, започваше да изглежда, че кланът на полумесеца не се изкушава от богатства.
Седях и се взирах в картата, барабанейки с пръсти по масата, докато оглеждах местата, които се готвехме да претърсим. Деклан беше ходил в хана. Но кое щеше да е следващото място, където би се промъкнал? Дали щеше да продължи да се движи, или щеше да се опита да остане на едно място? Колко дълго възнамеряваше да се крие с две деца? Какво в крайна сметка се опитваше да направи? Да освободи цялото си семейство от подземията? Да предизвика въстание срещу Изолда? Наистина ли той беше Червения рог?
Сякаш прочел мислите ми, лорд Бърк попита от отсрещната страна на масата:
— Какво иска той?
— Това все още не е сигурно — отвърна Изолда. — Деклан още не е отправил искания към нас.
— Но ще отправи рано или късно — каза Журден. — Членовете на дома Ланън винаги го правят.
— Каквито и да са исканията му — каза Изолда, като се прокашля, — няма да ги удовлетворим. Не желая да преговарям с човек, сял ужас и жестокост години наред, когото хората прецениха и отсъдиха да бъде екзекутиран.
— Това го прави още по-опасен, лейди — заявих. — В момента той няма какво да губи.
Брейдън Кавана се размърда в стола си, загрижен, когато хвърли поглед към нея.
— Не бих се изненадал, ако Деклан заложи примка, за да залови Изолда. Искам да бъде охранявана постоянно.
— Татко — каза Изолда, неспособна да скрие нетърпението си. — Вече имам предана охрана. Рядко оставам насаме дори за миг.