— Защо бихте направили това? — запита той. — Те са потомци на врага Ви.
— Те са невинни деца — поправи го Изолда. — И ме изпълва с огромна тъга фактът, че Мевана като цяло намери Кийла за виновна.
Томас сякаш се поколеба, вглъбен в мислите си.
— Да, Гилрой, Уна и Деклан Ланън погубиха моя дом, както и този на кралицата — казах. — Но зная, че той унищожи и твоя, Томас. Че на хората на Ланън ще са им нужни много години да се възстановят от това.
Той срещна погледа ми и видях гнева, разкаянието в очите му.
— Присъедини се към мен в преследването на Деклан — подканих го. — Съдействай ни с каквито познания и прозрения можеш. Помогни ми да намеря Юън и Кийла.
— Какво изисквате в замяна? — попита дрезгаво той, като погледна към Изолда.
— Закълни се във вярност пред мен като твоя кралица — отвърна Изолда. — И ще те пусна да излезеш от тъмницата и да помагаш на Ейдън.
Помислих си, че ще му трябва един миг да прецени вариантите си. Затова се изненадах, когато коленичи незабавно, положи длан върху сърцето си и погледна Изолда.
— Кълна ти се във вярност, Изолда Кавана. Няма да се прекланям пред друг, освен пред теб като моя кралица.
Беше доста недодялана клетва, но прозвуча искрено. Изолда хвана ръцете на Томас и му помогна да се изправи. Тонът ѝ беше рязък, когато му каза:
— Ако ни предадеш, няма да те убия, а ще те държа окован в тази тъмница до края на дните ти. Разбираш ли, Томас Хейдън?
Томас разтри китките си и я погледна в очите:
— Разбирам, лейди. Но не е нужно да се опасявате от измяна от моя страна.
Изолда кимна:
— Много добре. Двамата можете да вървите да се приготвите за мисията.
Бях нетърпелив. Твърде нетърпелив. Всичко, за което можех да мисля, беше да заловя човека, който ми бе причинил толкова много страдание. Пулсът ми туптеше силно, когато Изолда вдигна ръка и ни спря.
— Една последна дума. — Погледът на кралицата се сключи с моя над сенките и светлината на свещите. — Искам Деклан Ланън да бъде доведен при мен. Жив.
Нужна ми беше цялата сила на волята ми, за да сложа ръка на сърцето си, подчинявайки се напълно на заповедта ѝ. Защото докато излизах от залата на съвета с Томас до мен, оставих признанието си да се надигне в ума ми.
Не исках нищо по-силно от това именно аз да довърша Деклан Ланън, да го видя как се дави в собствената си кръв.
Четиримата ми въоръжени мъже и жени ме чакаха в стаите ми. Бяха облекли броните си, мечовете и камите им бяха закопчани в коланите на кръста им, косите им — сплетени и прибрани назад, за да не им влизат в очите. Изненадаха се, когато видяха Томас Хейдън с мен, но се подчиниха, когато им казах да му донесат броня и меч. Бързо сложих кожения си нагръдник и кожените предпазители на китките: пръстите ми трепереха, докато връзвах кожените ремъци.
Избрах стрелеца си с лък и събрах петимата си воини в кръг, за да обясня плана.
След броени минути вече крачехме от замъка навън по пустите улици.
Следобедното слънце точно се спускаше зад покривите, хвърляйки златисти ивици по калдъръма. Студен вятър гонеше облаци из небето, носейки солени пръски от морето и дима от ковачниците. Ветрецът щипеше лицето ми и пареше очите ми, докато се приближавах към набелязания дюкян на месаря.
Застанах пред витрината да огледам. Томас застана малко зад мен и аз се обърнах към него, за да попитам:
— Това изглежда ли ти познато?
Той поклати глава.
Приковах поглед отново върху сградата. Беше затворена, в съгласие със заповедта на кралицата. Мухи кръжаха около засъхнали локви кръв на земята, а куките за окачване, използвани за излагане на късове месо, звънтяха като камбанки.
Пристъпих напред и потропах с кокалчетата на пръстите си по горния праг на вратата в очакване.
Касапинът открехна вратата. Очертан в ивицата сенки, той беше висок мъж с безжизнено провиснала сива коса. Носът му беше крив, както и очите му, с които примигна към мен като гризач в светлината.
— Магазинът е затворен. — Посегна да затвори вратата, но аз изпънах крак и я препречих.
— Може ли да влезем? Със сигурност сте чули, че всички почтени граждани на Лионес са готови да позволят домовете и магазините им да бъдат претърсени днес.
— Разбира се, но съпругата ми не е добре… — Касапинът пелтечеше, но аз вече се бях вмъкнал със сила вътре, следван от петимата си воини.
Главното помещение беше тъмно: капаците на всички прозорци бяха затворени и миришеше на кръв и развалено месо. Настъпих нещо, което изхрущя, и се преборих с позива за повръщане.