— Осветете тази стая — наредих, слушайки как касапинът търсеше опипом капаците на прозорците.
— Сир… наистина не искам да ме смущавате днес. Съпругата ми е болна, както и децата ми, и само ще ги разстроите с това ненужно претърсване. — Той отвори капаците съвсем леко, за да пусне малко светлина в магазина.
Имаше дълга маса, почерняла от рязането на животински трупове, и още куки, които висяха от гредите. Купа с хладка вода, дръвник с набодени по него ножове, кофи, препълнени с вътрешности, пръснати по пода кости.
Устоях на порива да си запуша носа и се насилих да дишам през устата. Според регистрите Гилрой Ланън не беше изисквал данъци от това място. И не разбирах защо. Приличаше на всеки месарски дюкян, в него нямаше нищо изключително. Всъщност граничеше с отвратителното. Бях влизал в много по-чисти, по-подредени магазини.
— Както можете да видите, сир, аз съм само един скромен месар — продължи да говори мъжът, ръцете му пърхаха нервно из въздуха. — Навярно мога да изпратя малко месо в замъка за бъдещата кралица? Тя би ли искала малко овнешко?
Овнешко.
Вниманието ми се хвана за тази дума, думата, използвана в писмото, което Шон ни беше донесъл.
Сърцето ми заби учестено, когато влязох по-навътре в стаята, към дъното на помещението. Воините ми ме последваха: ботушите им почти не издаваха звук по чворестите дървени подове, дишаха отмерено, подготвени за всичко. И тогава видях нещо странно.
Отначало си помислих, че очите ми ме заблуждават, защото нещо пълзеше бавно по тавана. Лози с повехнали листа се разгъваха бързо, сякаш имаха собствен ум, сякаш отчаяно искаха да привлекат вниманието ми, разстилайки се по тухлите и мазилката.
— Какво е това? — прошепна един от хората ми озадачен.
Те също го виждаха. Не беше просто плод на въображението ми.
— Сир? Какво ще кажете за няколко ребърца заедно с овнешкото? — Месарят бъбреше неспирно, отчаян. — Вижте, ето тук! Можете да си изберете от всичко това!
Но аз почти не чувах гласа му, защото гледах онези лози, растящи към един вътрешен вход, който никога не бих забелязал, с проход, закрит от мърляво одеяло.
— Това е магия — промърморих и за миг изпитах нещо средно между благоговение и страх от това — тази тъничка нишка магия, която бе оживяла. Откъде беше дошла? Кой я насочваше?
В този кратък миг реших да последвам предчувствието си, да му се доверя.
— Сир! Сир, вижте! Мога да Ви дам и един бут шунка!
Дръпнах настрана одеялото от вратата, разкривайки коридор, който се съединяваше с извито стълбище. Над нас се чу боричкане и онези магически лози продължиха да се разгъват: пътека в тъмнокафяво и зелено, която да следвам.
— Стрелата — в готовност — изхриптях към стрелеца си с лък.
Чух я как тихо избира отровната стрела от колчана си: тетивата тихо изстена в ръцете ѝ.
Аз измъкнах меча си пръв, воините ми последваха заедно примера ми. Тръгнахме по стълбите: звукът беше истинска буря от трополящи ботуши, блъскащи като юмрук сърца и обезумелите викове на касапина. Увивните растения изчезнаха, стопявайки се в сенките. Изпълни ме безпокойство, когато видях как изчезват.
Вторият етаж беше просто тесен коридор с шест различни врати, всичките затворени.
Щурмувах първата, разбивайки я на трески с един ритник, със стрелеца с лък в готовност зад гърба ми.
Беше слабо осветено помещение, без прозорци. Но имаше многобройни свещи, и на едно легло трепереше момиче, облечено в дрипи. Толкова се изненадах, че не осъзнах, че беше прикована с верига към колоната на леглото, докато тя не изхленчи.
— Не ме наранявайте. Моля ви.
Зашеметен, тръгнах към следващата стая. Ритник, разбиване на трески, отваряне. Още едно момиче, също оковано. А после още едно. Умът ми препускаше, в сърцето ми тлееше ярост, каквато никога не бях познавал. Това не беше просто месарски магазин. Беше незаконен бордей.
В четвъртата стая момичето се беше свило на леглото си, готово да ме посрещне. Не хленчеше, нито се присви уплашено: когато срещна погледа ми, облекчението в очите ѝ бе очевидно, сякаш ме бе чакала да дойда и да разбия вратата, да я намеря.
И после забелязах отново лозите. Те се увиваха около колоните на леглото ѝ, пълзяха по пода ѝ като змии, блещукащи със златисти люспи. Спрях рязко, преди да настъпя една, и осъзнах, че лозата всеки момент щеше да се увие около глезена ми.
Магията, заклинанието, идваше от нея.
Тя беше Кавана. И не можех да дишам, когато я погледнах със сълзи в очите, докато тя ме гледаше.