— Ейдън Морган? — прошепна тя.
Стоях, застинал на прага ѝ, попивайки с поглед порутената ѝ стая. И въпреки тъмнината тук, почувствах първата искрица светлина.
— Познаваш ме? — попитах.
— Момчето каза, че ще дойдеш. — С трепереща ръка, тя ми подаде парче хартия. Лозите ѝ отново се стопиха в сенките и ми позволиха да вляза.
Приближих се кротко до нея и се пресегнах през пространството да взема пергамента от пръстите ѝ. Той се разгъна в ръката ми: половинката от илюстрацията с изображението на принцесата, сега опърпана и покрита с петънца от кръв. Кръвта на момичето. Китката ѝ около гривната на оковите беше просто зееща рана, сякаш от години се бореше да се освободи.
— Принц Деклан беше тук с девойчето и момчето — промърмори тя. — Тръгна си тази сутрин. На зазоряване. Не знам къде отиде. Не пожела да ми каже.
Имах чувството, че ще рухна: краката ми трепереха, когато смачках илюстрацията с изображението на принцесата в ръката си.
— Милорд — обади се жената с лъка от коридора. — Касапинът бяга. Искате ли да го преследваме?
— Моля Ви — прошепна момичето, привличайки вниманието ми обратно към себе си. — Моля Ви, помогнете ни.
Преглътнах, мъчейки се да овладея гласа си, докато ѝ се заричах:
— Кълна се, имате закрилата ми, както и тази на кралицата. — Обърнах се към жената с лъка до мен, която беше прибрала стрелата си в колчана. — Освободете тези жени. Искам да повикате покрита карета да ги откара обратно в замъка веднага.
Жената с лъка кимна, когато минах покрай нея. Погледнах Томас в коридора: той не изглеждаше шокиран от това, но в погледа му имаше дълбока тъга, раменете му бяха прегърбени.
Слязох по стълбите: челюстта ме болеше от това, че я бях стискал, за да сдържа гнева си.
Входната врата беше широко отворена, касапина го нямаше никъде.
Прибрах меча си в ножницата, когато излязох отново на улицата в гаснещата светлина и неприятно духащия вятър. Чух шумолене от подметки на ботуши и когато погледнах надясно, видях как касапинът се отдалечава тичешком.
Последвах го, без да бързам. Имах нужда от това време, за да се успокоя, иначе щях да го убия.
Той хвърли трескав поглед през рамо към мен, при което се спъна и падна по лице на улицата. Когато стигнах до него, лазеше и скимтеше, вдигнал мърлявите си ръце в знак, че се предава.
— Моля Ви, милорд, аз съм само един скромен месар. Не знаех… Кралят ми даде онези момичета.
Ако не изпълнявах заповеди, щях да пребия този човек до безсъзнание. Вместо това приклекнах до него. С една ръка го хванах за врата, почти толкова силно, че щях да го удуша. С другата ръка скъсах ръкава му.
Там беше. Изрисуван с туш полумесец.
— Какво ще правите с мен? — изхриптя той, по лицето му избиха червени петна. Наслаждавах се на страха, който проблясваше в очите му, докато ме гледаше.
И затова му отправих остра, плашеща усмивка:
— Какво друго бих направил с измет като теб? Ще те отведа да се изправиш пред кралицата.
Двайсет и едно
Лейди Маккуин
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Пристигнах в замъка Фин подгизнала от късна следобедна буря, с две насинени очи, ни най-малко готова да упражнявам властта на господарка на дома Маккуин. Знаех, че изглеждам ужасно, когато конят ми влезе с тропот в двора и Лиъм започна да дава резки заповеди на зяпащите на вратите слуги да приготвят вана и да запалят огън за дъщерята на лорда.
Конярят, Дилън, излезе забързано от конюшните да вземе коня ми: очите му се разшириха от изненада, когато видя, че аз и само аз съм тази, която се е върнала.
— Баща Ви и брат Ви добре ли са, мистрес Бриена? — попита Дилън, докато дъждът пръскаше ситни капчици по лицето му, и долових тревогата, спотайваща се под думите. Тревога, която хората на Журден неизменно чувстваха при вида ми.
Изоставил ли ни е вече нашият лорд? Добре ли е нашият лорд? Нима го получихме само за да го изгубим?
— Да, добре са, Дилън. Баща ми ме изпрати обратно вместо брат ми — отвърнах, слизайки от коня.
Благодарих на придружителите си, а после тръгнах през локви от тор и мръсотия, с влачещо се зад мен наметало на адепт, чак до фоайето. Тори, навъсен както и очаквах, беше там, за да ме посрещне.
— Мистрес Бриена — поздрави той: прошарените му вежди се извиха шокирано. — Не Ви очаквахме. Да поръчам ли да запалят и огъня на лорд Лукас тази вечер, или ще е само вашият?
— Само моя, Торн. Благодаря.
— А кога мога да очаквам да запаля огъня на господаря? Утре, без съмнение? Тъй като помолих изрично именно той да се върне, за да се справи с този… проблем. — Изглеждаше потресен от синините по лицето ми: досещах се, че е любопитен да разбере от какво са.