— Не и утре. Нито вдругиден — отговорих с въздишка, развързвайки връзките на наметалото си. — Не очаквайте него или баща ми в скоро време. Най-вероятно ще дойдат най-рано след седмица.
Започнах да се изкачвам по стълбите: Торн ме последва.
— Чухме, че в кралския град има неприятности — каза той, все още опитвайки се да изкопчи отговори от мен. — Че няколко членове на дома Ланън избягали.
— Да. — Почти бях стигнала до стаята си, нетърпелива да се отърва от Торн.
— Лорд Маккуин в опасност ли е?
— Не. Нито пък лорд Лукас.
— Тогава защо милорд изпрати Вас обратно тук? Не трябваше ли да останете с него? Изрично помолих за…
— За лорд Лукас. Да, чух те първия път, Торн — прекъснах го отегчено. Най-сетне стигнах до вратата си, с пръсти върху желязната дръжка на бравата. Направих пауза, за да срещна проницателния поглед на шамбелана. — Твоят господар изпрати обратно мен вместо Люк. Знам, че това ти идва като шок и че като шамбелан си запознат с делата на замъка. Няма да ти се бъркам в работите или да ти се пречкам, но все пак съм тук, защото такава е волята на баща ми, така че ако възникне проблем в негово отсъствие, съобщи го право на мен.
Торн стисна устни, наведе глава и се оттегли, а аз влязох в стаята си с въздишка.
Камериерките все още трескаво се опитваха да разпалят огън в огнището ми и да ми стоплят вода за вана. Едно от момичетата ахна, когато видя синините, нашарили лицето ми, и аз се усмихнах, докато провесвах наметалото си на облегалката на един стол.
— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност — заявих, надявайки се да облекча тревогата в израженията им.
Момичетата не казаха нищо: само заработиха по-бързо, за да могат да се измъкнат от стаята ми. Най-после сама, аз се разсъблякох, отпуснах се в топлата вода и затворих очи, слушайки как дъждът потропва по прозорците. Времето се стопи като парата, вдигаща се от кожата ми, и се замислих за Юън, Кийла и Картие, докато ми се стори, че се давя.
Питах се какво ли става в Лионес, дали — в същия този миг, докато седях във ваната — Картие, Люк и Журден бяха открили Деклан и децата. Зачудих се за Изолда, за безопасността ѝ и коронацията ѝ. Запитах се какво е собственото ми място в тази земя: дъщеря на лорд, която не се вписваше напълно никъде. Къде беше домът ми? Тук ли беше, в замъка Фин, сред хората на Маккуин, които все още ми нямаха доверие? Дали беше в Лионес, до кралицата? Дали беше отвъд канала, във Валения, където можех най-сетне да основа своя Дом на познанието? Помислих си за Мерей, питайки се къде ли е тя, как се справя, дали да ѝ отида на гости.
— Мистрес Бриена!
Стреснах се и разплисках водата, която вече бе станала хладка. Нийв стоеше на няколко стъпки от мен, зяпнала от ужас, докато оглеждаше синините ми. Бях толкова потънала в собствените си мисли, че дори не я бях чула да влиза. И сърцето ми започна да бие силно при вида ѝ — на нея, моята сестра. Запитах се дали някога щеше да дойде момент, в който можех да ѝ кажа какво всъщност ме свързва с нея: колкото копнеех за това, толкова и се боях от него.
— Никое от момичетата ли не остана да Ви помогне да се изкъпете? — попита тя и коленичи до ваната.
— Не, но нямах нужда от това. — И със сигурност не исках да се чувства задължена да ми помага. Понечих да се надигна, но Нийв беше взела гъбата и ръката ми, започвайки да почиства мръсотията от ноктите ми.
— Счупили сте си носа, нали? — промърмори тя, срещайки погледа ми.
Затаих дъх, несигурна как да отговоря.
— Всичко е наред — прошепнах, когато тя посегна към другата ми ръка. — Не е нужно да ми помагаш.
— Ако трябва да се отнасяме към Вас като към господарка на дома Маккуин, както Лиъм съобщи на всички ни, че трябва… — Тя започна да търка енергично ноктите ми, сякаш разгневена. Питах се дали гневът ѝ е насочен към мен, чак докато тя продължи: — Тогава е редно всички да Ви предложим да Ви служим по всеки възможен начин.
Опитах се да се отпусна, но гърбът ми беше натъртен и ме болеше, а вратът ми бе схванат и ми идваше да заплача. Най-накрая попитах:
— Не трябва ли да си в тъкачницата, Нийв?
Тя потопи гъбата си в мътната вода и взе в ръце калъпа сапун:
— Да, ами, точно сега всичко е объркано.
Намръщих се:
— Какво искаш да кажеш?
Когато Нийв не каза нищо, аз се завъртях във ваната, за да мога да спра поглед върху нея. Внезапно почувствах странна тежест под лъжичката, докато сглобявах парченцата. Журден беше заявил, че има проблем с една от девойките: пренебрегнах това като лъжа, скалъпена, за да ме изпрати у дома. Но пък Дилън изглеждаше шокиран, когато ме видя, а специално Торн изглеждаше разстроен, защото бе поискал Люк да се върне и да се справи с каквото там беше…