— Какво е станало?
Нийв въздъхна, насочвайки вниманието си към влажните оплетени кичури на косата ми.
— Ще чуете за това съвсем скоро.
— Защо не мога да го чуя от теб?
— Защото ненавиждам клюките.
Присвих нацупено устни към нея, докато тя ми се усмихна. Изглеждаше прекрасна, с коса, измъкнала се от плитката, с очи в цвета на тъмен кехлибар. Докато ме къпеше, почти не забелязвах белезите по лицето ѝ, белезите надолу по шията ѝ, белезите по опакото на дланите — доказателството, че се бе борила и бе победила болест, която бе искала да отнеме живота ѝ.
— Трябва ли да се тревожа? — попитах, докато тя ми помагаше да изляза от ваната, загръщайки ме с кърпа.
— Не — отвърна Нийв и посегна за гребена ми. — Но нека просто да кажа, че въпросната девойка изпитва облекчение, задето се върнахте Вие вместо лорд Лукас.
Интуицията на Журден, помислих си. И мълчаливо се удивих, като си представих как баща ми инстинктивно се беше досетил да прати мен вместо брат ми.
— Упражнявах буквите, докато Ви нямаше — обяви тя гордо, сменяйки посоката на разговора.
Усмихнах се и поисках да ми каже повече за това, като седнах на едно столче, за да я оставя да говори и да разресва оплетените ми кичури с четката, докато влажната ми коса стана гладка и се спусна надолу по раменете ми като копринено наметало.
Нийв ми помогна да се облека, затягайки връзките на гърба на роклята ми, докато се уверих, че дрехата ще ме задържи цяла достатъчно дълго, за да изкарам остатъка от деня. Сплете косата ми и аз си обух пантофите и наметнах шал на раменете си и излязох от стаята си, за да намеря Торн.
Не ми се наложи да търся дълго. Той ме намери в горните коридори и ме въведе в кабинета на Журден.
Седнах в стола на баща си: малък трон, издялан от дъб и наметнат с покривало от козя кожа.
— За какво Ви трябва помощта ми, Торн?
Шамбеланът подсмръкна и предпочете да не сяда.
— Просто имам нужда от напътствия. Отдавна не ни се е случвало подобно нещо.
— Много добре. Какво е положението?
Той не получи шанс да обясни. Вратите на кабинета се разтвориха с трясък и вътре с едри крачки влезе Бета, главната тъкачка, зачервена и мокра от дъжда. Хвърли ми един поглед, докато седях в стола на Журден, и мигновено започна да клати глава.
— Мислех, че лорд Лукас се връща — каза на Торн.
— Лорд Маккуин е изпратил вместо това дъщеря си.
Бета се втренчи в мен. Почувствах как топлината нахлува в лицето ми.
— С какво мога да ти помогна, Бета? — запитах.
— Не искам да говоря за това с нея — каза тя на Торн.
Торн изглеждаше смутен:
— Страхувам се, че или ще трябва да изложиш проблема пред мистрес Бриена, или да чакаш, докато лорд Маккуин се върне.
— Тогава ще чакам. — Бета се обърна рязко, за да си тръгне. Беше стигнала почти до прага, когато от сенките се появи младо момиче и застана на пътя ѝ. — Ела, Нийв.
Отначало си помислих, че не съм чула правилно, или има и друга Нийв. Докато не видях кремавата коса на сестра ми и чух сладката мелодия на гласа ѝ.
— Не, Бета — каза Нийв. — Искам да изложа този въпрос пред мистрес Бриена.
Пулсът ми се ускори, когато разбрах, че въпросната девойка е сестра ми. Опитах се да преглътна изненадата си, когато Нийв влезе в стаята, като кършеше ръце, и дойде да застане пред мен, като ми хвърли бърз неспокоен поглед.
Запитах се защо не бе казала нещо по-рано, когато дойде в стаята ми. И се зачудих дали беше искала и просто беше изгубила смелост.
— Нийв — казах кротко. — Кажи ми. Какво се е случило?
Отново думите сякаш се стопиха, защото тя потупа устни, но от тях не излезе звук.
— Тя отказва да работи — каза Бета: разочарованието се усещаше остро в гласа ѝ. — Нийв винаги е била една от най-добрите ми предачки. Има естествена наклонност към това: води другите с умението си. А през изминалата седмица отказа да работи. А сега някои от другите девойки се присъединиха към нея в тази… съпротива.
Това изобщо не беше каквото очаквах. Погледнах към Нийв, без да мога да прикрия изненадата си:
— Има ли причина за това, Нийв?
Бета изсумтя, но аз не ѝ обърнах внимание, съсредоточавайки се изцяло върху сестра си.