— Разбирам страховете ти — промълвих. — Омразно ми е да чуя, че някога си живяла във време, когато си се изправяла пред такова ужасно зло. Но твоят господар се върна. Твоята кралица се върна. И тя разпалва светлина в тъмнината. А семейство Халоран знаят това и треперят в такава светлина, защото тя ги разобличава. Те не те притежават. Нито ще те притежават някога. И ако се изправиш срещу тях този път, обещавам, че ще те подкрепя, ако се опитат да си отмъстят. Същото ще направят баща ми и брат ми.
Тя ме гледаше гневно. Но видях проблясващи сълзи в очите ѝ, сякаш беше вдишала думите ми, сякаш чувстваше как попиват в нея.
— Мисля, че Пиърс ви изпитва, като отправя молбата си толкова скоро след като един от вашите гоблени стана причина да изпадне в неудобно положение. Не се съмнявам, че се опитва да даде израз на властта си, макар да няма никаква власт тук — прошепнах. — Така че, него ли ще избереш, или мен?
Бета не каза нищо.
Обърна се и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.
Но аз останах там, седнала сама в кабинета на баща си, докато огънят започна да гасне и тъмнината плъзна по пода.
Чух новината чак по обед на следващия ден. Но шушуканията започнаха, тръгвайки от тъкачницата и стигайки до коридорите на замъка, извивайки се от една до друга постройка като лоза, докато стигнаха до мен в избата, където помагах на готвачката да окачва китки с билки да се сушат.
Работата по гоблена за Пиърс беше временно спряна.
И аз седнах сред бурканите с мариновани плодове, кошниците с лук и картофи, със смачканите в престилката ми билки и дадох израз на радостта си, усмихвайки се в сенките.
Двайсет и две
Розали
Картие
Кралският град Лионес, територията на лорд Бърк
Когато падна нощта, застанах колкото можех по-близо до звездите, на бойниците на замъка, оставяйки вятъра да ме удря, докато мислите ми станаха неясни, а лицето ми започна да гори от студа. Град Лионес се разстилаше под мен, подобно на свитък, изписан с мрачни тайни: къщите сияеха от светлината на свещи.
Не бях открил Деклан Ланън.
Журден също не беше успял. Нито Люк. Или лорд Бърк. Принцът не се укриваше в четирите защитени къщи, които бяхме претърсили, а Томас не можеше да предположи кое ще е следващото място, на което би отишъл Деклан.
Той постоянно беше на крачка пред мен.
Въздъхнах и се готвех да се оттегля в стаята си, когато почувствах присъствието на друг човек. В тъмнината Изолда стоеше на няколко стъпки от мен, също с поглед, омаян от красотата на града под нас. Пристъпи напред и застана рамо до рамо с мен, като посегна опипом да опре ръце на преградната стена.
— Как са момичетата? — попитах.
— Излекувах телата им възможно най-добре — отвърна Изолда. — Засега си почиват. — Тя направи пауза и разбрах, че има нещо друго. — Ейдън… и шестте млади жени са от дома Кавана.
Бях заподозрял, че е така. Онази, която бе създала илюзията за лозите, за да ме насочи… бях разбрал, че е Кавана, че е една от хората на Изолда. Бях стигнал до извода, че и другите пет момичета са същите и че навярно тяхната магия беше все още скрита дълбоко в кръвта им, че още не се бе проявила.
— Те ли ти казаха това? — попитах тихо.
— Не. Не се налагаше — отвърна кралицата със скръбен тон. — Разбрах го в мига щом улових ръцете им в своите. Почувствах огъня вътре в тях, огън, който днес беше изтлял почти до пепел. Почувствах как душата ми ги зове, а техните отвърнаха. Пет от тях са в неведение за това — мисля, че тяхната магия ще ги споходи постепенно, щом се почувстват в безопасност и успеят да си починат. Родителите и близките им са мъртви. Гилрой оставил момичетата живи, за да бъдат оковани в бордея.
Призля ми, когато си спомних гледката, миризмата, тъмнината и кръвта и веригите. Колко дълго бяха държани в плен тези момичета? Бяха ли станали свидетели на случилото се със семействата им?
— В името на милостивите богове, Изолда.
За миг тя мълчеше. А после промълви:
— Знаех, че моят дом е почти унищожен, че домът Ланън умишлено ги е набелязвал през изминалите двайсет и пет години. Очаквах, че ще отнеме известно време да намеря хората си, ако намеря някои още живи. Но това, което не очаквах, беше да ги разпознавам, като просто улавям ръцете им, като ги докосвам.
Замислих се върху това: искаше ми се да знаех какво да кажа, за да я утеша.
Изолда ми хвърли поглед:
— Знам, че според теб всичко това сигурно звучи странно, но с баща ми продължаваме да си споделяме теории, подразнени, че нямаме наръчник как да се запознаем по-добре с правилата на магията.