— Не е странно, Изолда — отговорих.
Видях, че мисли усърдно, когато смръщи чело:
— Касапинът ни каза всичко, освен къде е отишъл Деклан тази сутрин. Твърди, че не знае коя е следващата защитена къща за принца, но че в склада му се е появила каруца, която да превози семейство Ланън. И макар че не желая нищо друго така силно, както да пребия и измъчвам един такъв злодей… не искам да се превърна в същото нещо като това, от което се опитвам да прочистя този замък.
Не казах нищо, защото ако тя ми поискаше съвет в този момент, щях да кажа да бием касапина, докато проговори. И ми беше почти невъзможно да повярвам, че подобно желание може да се породи у мен, след като съм отгледан във Валения, където винаги е имало мерило за справедливост и всеки е носил отговорност за действията си.
— Питаш ли се понякога — подхвана Изолда, с треперлив глас, — защо ти, аз и Люк сме оцелели, когато би трябвало да сме загинали, когато костите ни би трябвало да са под тревата, заедно с тези на майките и сестрите ни? Мразиш ли се понякога — продължи тя, със стичащи се по бузите ѝ сълзи, — за това, че си отгледан във Валения? За това, че са се грижили за теб и са ти дали подслон и са те обичали, за това, че си живял в блажено неведение, докато нашите хора са живели в страх и жестокост? Че докато съм спяла в топло, безопасно легло, тези момичета са били оковани в плен, насилвани всяка нощ? Че докато аз се оплаквах, задето се уча да чета и пиша и да въртя меч, тези момичета са били твърде изплашени, за да проронят и дума от страх, че ще бъдат пребити и осакатени. — Изолда избърса сълзите си: косата ѝ падна пред лицето. — Не заслужавам да бъда кралица. Не заслужавам да седя на трон, когато нямам представа какво са изстрадали тези хора. Не биваше да оцелявам в деня на мрака.
Внимателно я хванах за рамото, за да я обърна с лице към мен.
— В живота ми имаше момент, когато мислех, че никога няма да прекося канала, когато смятах, че ще остана във Валения и ще се преструвам, че съм Картие Еваристе, че съм повелител на познанието и няма никакви хора, никакъв дом Морган, няма майка и сестра, погребани в една ливада на север. — Направих пауза, защото в този миг се мразех. Омразно ми бе да призная, че се бях опитал да живея живота си както искам. — Но не го сторих. Ти не го стори. Събрахме малкото сили, които имахме, и прекосихме канала и взехме обратно тази земя. Борихме се и проляхме кръвта си. Да, бях невеж, а също и наивен. Не осъзнавах колко мрачно и покварено е положението, до днес, когато открих онези момичета. И ако двамата с теб отстъпим сега, ако решим, че ще се оттеглим от тази битка, тогава още момичета ще бъдат изтръгнати от семействата си и оковани, и още момчета ще бъдат отгледани да бъдат жестоки.
Тя най-сетне ме погледна в очите.
— Ние с теб трябва да продължим да вървим напред — прошепнах. — Трябва да продължим да изкореняваме мрака и покварата и да ги заместим с доброта и светлина. Ще отнеме време. Ще са нужни целите ни сърца и целият ни живот, Изолда. Но не искаме да сме мъртви. Не искаме да сме различни хора, въпреки онова, което светците или боговете са ни предопределили.
Тя затвори очи и можех само да се питам, дали дълбоко вътре в себе си ме проклинаше, или беше съгласна с мен. Но когато ме погледна отново, в погледа ѝ имаше различна светлина, сякаш думите ми я бяха обновили.
Аз се върнах пръв в топлината на замъка, оставяйки Изолда да отправи молитвите си към звездите. И знаех какво ми предстои: още една безсънна нощ. Още една нощ, в която да проучвам регистрите на Ланън, отчаяно търсейки поредното покварено място, което би привлякло Деклан.
Минаха два дни, изпълнени е безплодни търсения и гонитби.
Бяхме проследили придвижването на каруците и лечителите, все още опитвайки се да открием Фехин. Но всеки път, по който поемехме, свършваше и ни оставяше без нови отговори или насочващи следи.
И всеки изминал ден беше още един ден, в който Деклан да събере силите си.
Изолда нямаше избор, освен да започне да арестува хора. Всеки, който носеше знака с полумесеца, бе доведен в кулата на замъка, за да бъде разпитан и задържан, докато успеем да открием Деклан.
Провеждах такъв разпит, седнал в подземията с един от съдържателите на кръчми, който упорито отказваше да отговори на който и да е от въпросите ми, когато се появи Люк.
— Бързо, Морган. Трябваш ни в съвета.
Подадох хартията и перодръжката си на един от хората на Бърк, за да поднови разпита, и последвах Люк нагоре по витите стълби. Забелязах, че Люк се движи бързо както никога досега, а косата му сгърчи във всички посоки, сякаш с всичка сила бе прокарвал пръсти през нея.