Заедно вдигнахме внимателно Лиъм и излязохме в един от коридорите, отправяйки се към най-близката свободна спалня. Веднага щом Лиъм бе внимателно положен на дюшека, се заех да срежа късата му горна дреха и ризата, за да разкрия тялото му и местоположението на стрелата. Внимателно докоснах гърдите му, търсейки опипом ребрата. Смятах, че върхът на стрелата е заседнал в четвъртото му ребро. Отстраняването му щеше да е трудно: докато се обучавах, бях изучавала раните от стрела заедно с Картие и макар никога да не бях имала възможност да се погрижа за такава, знаех, че раните в гърдите са почти винаги фатални, ако е засегнат белият дроб. Знаех също и че е изключително трудно да измъкнеш връх от стрела, ако е заседнал в кост.
След това огледах лицето му, което изглеждаше раздрано от ред хищни животински нокти. Плътта му висеше на ивици от бузата, разкривайки зъбите му. Почти бях принудена да отместя поглед: стомахът ми се разбунтува при гледката.
— Имам нужда от чиста вода, мехлем от мед и рози и много превръзки — прошепнах, като се обърнах и заговорих на една от жените, които ме бяха последвали в стаята. — И накарайте момичетата да накладат огън в това огнище. Бързо, моля ви.
Веднага щом жената тръгна и настойчивите ѝ викове отекнаха надолу по коридора, съсредоточих вниманието си върху мъжа, който беше помогнал да внесем Лиъм вътре: тъмните му очи бяха приковани в мен, в очакване на следващата ми заповед.
— Какво стана? — прошепнах.
— Господарке… не знаем. Другите двама мъже с Лиъм загинаха.
— Кои мъже?
— Филип и Еймън.
Филип и Еймън. Двамата тежковъоръжени войници, които ме бяха придружили на връщане от Лионес у дома.
В стаята влезе Айла и ме разсея от шока. Бях я виждала из голямата зала, когато се хранехме, но никога преди не бях говорила с нея. Тя беше по-възрастна жена с дълга бяла коса и очи с цвета на морето. Остави торбата си и огледа раните на Лиъм.
След миг ме погледна и попита:
— Прилошава ли ти от вида на кръв?
— Не — отвърнах. — И умея да се грижа за рани.
Айла не отговори, докато тършуваше в торбата си. Гледах как започна да подрежда малки шпатули, изработени от бъзово дърво, с различна дължина и ширина. След тях — щипците, които бяха гладки и тесни, специално преназначени за измъкване на върхове от стрели.
Тя направи знак на двама от мъжете да удържат Лиъм. Аз не помръдвах, все още не, и просто гледах, когато тя се опита да извие пръчката на стрелата. Пръчката отказа да се завърти и неочаквано се счупи в ръцете ѝ.
— Върхът на стрелата е в костта му — каза Айла и метна пръчката в огъня.
— Мога да го намеря и да го извадя — предложих и пристъпих напред.
Работех редом с нея, като увивах шпатулите в бинтове и потапях връхчетата в мехлем от рози и мед. Лечителката помоли двамата мъже, които бяха останали в стаята с нас, да продължат да държат Лиъм, единият — за раменете, другият — за кръста, а двете с нея започнахме постепенно да разтваряме раната от стрелата с шпатулите. Вече бях подгизнала от пот, когато намерих върха на стрелата — тъмно проблясващ метал, покрит с кръв, заседнал в реброто на Лиъм.
Взех щипците и насочих острата им част надолу в раната му, докато намерих върха на стрелата. Напрегнах се, идвайки бавно до леглото при него, и вложих цялата си тежест.
Металът се разхлаби и аз политнах, търкулнах се на пода и се блъснах с трясък в масата. Но вдигнах щипците и в тях беше върхът на стрелата.
Ах, само да беше тук Картие, за да ме види как правя това. Щеше да съжалява, че го е изпуснал.
Айла ми кимна отсечено и се обърна обратно към Лиъм да махне шпатулите и да започне да почиства раната му. Двамата мъже още държаха Лиъм, но ми кимнаха с уважение, каквото не бях виждала или усещала тук преди.
Изправих се и оставих щипците, като подадох на Айла превръзките, докато държах буркана с мед.
— Ще трябва да почакаме да видим дали белият му дроб е засегнат — каза Айла, като приключи с налагането на лечебната смес. — Колкото до лицето му… ще трябва да се опитам да го поправя. Разбирате ли от билки, мистрес Бриена?
— Да. Какво Ви е нужно?
— Звезден трън — отвърна тя. — Расте на туфи в гората на изток, край реката.
— Ще отида да набера. — Бързо излязох от стаята, минах надолу по коридора и излязох в голямата зала.
Не очаквах там да се е събрала тълпа: мъжете и жените седяха тихо по масите и мрачно чакаха новини за Лиъм. Когато влязох, всички се изправиха и аз спрях рязко, почувствала как погледите им се насочват към кръвта по ръцете ми, към кръвта, размазана по роклята и по лицето ми. Торн беше единственият, който ме заговори.