— Мъртъв ли е? — попита шамбеланът.
— Не. Извадихме стрелата. — Продължих към фоайето: хората на Маккуин се разделиха пред мен. Щом тръгнах сред тях, отново започнах да усещам уважението им, когато се раздвижиха, за да ме пуснат да мина, докато очите им продължаваха да ме следват. Тогава осъзнах, че очакват заповеди от мен.
Спрях на прага, питайки се каква заповед да дам. Завъртях се на пета и се готвех да кажа, че трябва да спрат работа за днес, че нещо става в земите на Маккуин и трябва да се опитам да го поправя, когато Торн ми отне възможността и се намеси.
— Всички се залавяйте отново с работата си — каза троснато шамбеланът. — Няма смисъл да пропилявате остатъка от един работен ден.
Мъжете и жените започнаха да излизат от залата. Застанах под арката, докато Торн ме погледна.
— Трябва да говоря с теб, когато се върна, Торн — казах.
Той изглеждаше смутен от молбата ми, но кимна и каза:
— Разбира се, мистрес Бриена.
Тръгнах към фоайето, като на излизане грабнах една кошница. Беше ранен следобед, а небето беше облачно и навъсено. Дадох си един миг да се изправя и да отметна косата от челото си: гърбът започваше да ме боли.
— Мистрес Бриена?
Обърнах се и видях Нийв да бърза към мен: на няколко стъпки зад нея беше хрътката ми, Неси, с изплезен език.
Нийв спря рязко при вида на кръвта по мен и вдигна ръце към устата си.
— Всичко е наред — казах. — Ще набера малко звезден трън.
Нийв преглътна страха си и свали ръце.
— Знам къде расте. Нека Ви помогна.
Заедно се отдалечихме доста от замъка, там, където дърветата по речния бряг започваха да стават по-гъсти. Дадох камата си на Нийв, за да може да отреже тръна, без да докосва бодилите, и заработихме в тревожно мълчание, пълнейки кошницата.
Бях на колене, борейки се с един упорит трън, когато чух звук от прекършване на клонка в гъсталака. И нямаше да се разтревожа, ако Неси не бе започнала да ръмжи до мен: козината на тила ѝ настръхна, зъбите ѝ се оголиха.
— Неси — прошепнах, но надникнах в сенките на храсталака, в гъстата плетеница от храсти и дървета. Студено предупреждение полъхна надолу по гръбнака ми, когато почувствах изнервящия поглед на скрити очи.
В онзи гъсталак имаше някой и той ме наблюдаваше.
Неси започна да лае, остро и гневно, и направи още една крачка към гъсталака.
Всяко косъмче по тялото ми настръхна и аз с усилие се изправих на крака.
— Нийв! Нийв!
Сестра ми се втурна в сечището, идвайки от лявата ми страна. Потреперих от облекчение, когато я видях, все още с камата ми в пръстите си.
— Какво? Какво има? — Тя се задъха, забелязвайки как Неси продължи да ръмжи и да се промъква по-близо до сенките. — Звярът ли е?
— Звяр? — повторих като ехо.
— Звярът, който е нападнал Лиъм?
Погледнах обратно в гъсталака. Прииска ми се да ѝ кажа, че не е бил звяр. А човек.
Окачих кошницата със звезден трън на ръката си, а с другата ръка хванах сестра си.
— Хайде, трябва да се връщаме. Неси? Неси!
Кучето склони да ме послуша едва когато се увери, че се отдалечавам от опасността. Трите почти побягнахме от дърветата и излязохме на открито, в сивата светлина и рехавата слънчева светлина. Когато стигнахме до фоайето на замъка, едва си поемах дъх.
— Имаш ли собствена кама, Нийв? — попитах, когато тя се опита да ми върне малкото хладно оръжие.
— Не — отвърна тя. — Лорд Аленах ни забраняваше да имаме.
— Е, тази вече е твоя. — Повдигнах полите си да откопчая ножницата, прикрепена към крака ми. Подадох ѝ я и изчаках да се уверя, че я е прикрепила към бедрото си, с удобно прибраната вътре кама, скрита под роклята ѝ. — Носи я винаги. И ако някой те заплаши, искам да го порежеш тук или тук. — Посочих към врата ѝ и подмишницата ѝ.
Очите ѝ станаха огромни, но тя кимна, подчинявайки се на заповедта ми.
— А вие, мистрес?
— Аз ще си намеря друго хладно оръжие. — Докоснах ръката ѝ и я стиснах леко, за да я успокоя. — Не се отдалечавай никъде сама, дори когато отиваш от тъкачницата към замъка. Винаги моли някого да те придружи. Моля те.
— Заради звяра ли?
— Да.
Нийв правеше всичко по силите си да потуши страха си, да изглежда смела. Но виждах колко е бледа и разтревожена. Внимателно я дръпнах напред, за да я целуна леко по челото. Тя застина неподвижно под тази проява на привързаност и аз се упрекнах, задето прибързвам твърде много. Не така би постъпила господарката на дома Маккуин и видях, че я смущавам.