— Домът Халоран? — Той зяпна към мен. — Това е нелепо! Война ли се опитвате да започнете?
— Ако се опитвах да започна война, нямаше да се наложи да ме питаш. Щеше да го разбереш — заявих студено. — Сега върви и направи каквото те моля, преди да подложиш на изпитание и последната ми частица търпение.
Когато си тръгна, в очите му още се виждаше онази искрица на потрес, сякаш не можеше да повярва на заповедите ми.
Изчаках, докато вратата се затвори, а после седнах отново с треперещи крака.
Трябваше да са семейство Халоран.
Помислих си за Пиърс, за унижението му, за това как отказвахме да изработим поръчания от него гоблен. Дали станалото бе отмъщение за това?
Пази си гърба, Бриена.
Предупреждението на Гроня отекна отново и си помислих как тя и семейство Дермот бяха страдали от набезите на дома Халоран с години.
Какво щях да правя, ако Торн доведеше обратно семейство Халоран? Какво щях да им причиня?
Нямах представа. И това навярно ме плашеше повече от каквото и да било друго.
По-късно същата вечер бях в стаята на Лиъм и варях на огъня гърненце с билки, за да прочистя въздуха, когато Торн ме намери. Старият човек беше опръскан с кал и изглеждаше капнал от умора, когато се обърна към мен.
— Не открихме нищо, мистрес Бриена. Нищо освен птици, катерици и зайци — каза той сопнато, сякаш искаше да ми намекне: Аз не Ви ли казах?
Изправих се, за да мога да застана изцяло с лице към него. В стаята бяхме само аз, той и Лиъм. Бях изпратила Айла на вечеря, за да си отдъхне малко.
Торн хвърли поглед към Лиъм, който продължаваше да лежи на леглото:
— Как е той?
— Още диша — отвърнах, но думите ми бяха унили. Беше, както се бяхме опасявали с Айла: Лиъм бе изпаднал в безсъзнание, а дишането му бе станало мъчително. На Айла не ѝ се вярваше, че той ще преживее нощта.
Но аз не казах това на Торн. Метнах ново стръкче мента във врящото си гърне, молейки се билките да пречистят дробовете на тана, въпреки че дишането му отслабваше.
— Върви на вечеря, Торн. Направи достатъчно за днес.
Той си тръгна с въздишка, а аз седях до Лиъм, докато Айла се върна да ме смени.
Осъзнах колко съм изтощена едва когато излязох до предния вътрешен двор и свирнах на Неси.
Хрътката ми послушно се появи, сякаш беше чакала да я повикам. Заведох я в стаята си и я подканих да спи на леглото до мен.
Докато тя се търкаляше в завивките ми, взех в ръце меча си. Извадих оръжието от ножницата и му се възхитих, преди да се покатеря в леглото. Оставих меча на дюшека до мен, с ръкохватка, готова да бъде сграбчена в миг.
А после легнах — с кучето от едната ми страна и стоманата от другата, и загледах как светлината очертава фигури по тавана ми.
Не помня да съм заспивала. Сигурно съм се унесла постепенно, защото следващото, което чух, беше, че Неси ръмжи.
Очите ми се отвориха широко, за да попият тъмнината: огънят ми бе догорял до жарава. Лежах там замръзнала.
Неси изръмжа отново и точно тогава го чух. Тихо, колебливо почукване по вратата ми.
— Кротко, Неси — наредих ѝ, и тя утихна.
Измъкнах се от леглото с меч в ръка и започнах да се промъквам към вратата си.
— Мистрес Бриена?
Беше Торн. Изпуснах раздразнена въздишка и когато открехнах вратата си, видях шамбеланът да стои със свещ в ръка, чакайки ме да отворя.
— Какво има сега, Торн?
— Има някого, когото мисля, че трябва да видите — прошепна той. — Бързо, елате с мен. Мисля, че има нещо общо с… нападението. — А после погледна зад мен, където Неси продължаваше да ръмжи. Очите му се разшириха едва доловимо от безпокойство.
— Само минутка. — Затворих вратата, за да мога да си нахлузя ботушите и да придърпам наметалото си на адепт около яката. Закопчах ножницата на меча си през гърдите, като оставих меча да се намести удобно между раменните ми лопатки, с ръкохватка, стърчаща зад мен, готова да бъде уловена.
Когато отворих вратата отново, Торн чакаше на няколко стъпки от мен.
— Тя ще се уплаши от кучето — прошепна ми той и аз спрях на прага си.
— Тя?
— Да. Една от девойките казва, че знае нещо за нападението. Желае да говори с Вас за това.
Това ме изненада, но се съгласих да оставя Неси в стаята си, въпреки скимтенето ѝ.
Последвах Торн през замъка: коридорите бяха тъмни и тихи. Очаквах, че ще ме въведе в някой от складовете, така че когато ме изведе в предния двор, с камъните и мъха, позлатени от лунната светлина, се поколебах.