— Липсва от тази сутрин — отвърна една жена. Имаше сив кичур в косата и твърдост в изражението, сякаш бе видяла твърде много. И бе обгърнала с ръка плачещото момиче.
Тази сутрин.
Значи сме били съвсем близо.
— Значи е била похитена през нощта? — попита Изолда. — Кой я видя последен?
Хората зашушукаха с ниски и настойчиви гласове.
— Навярно камериерката ѝ? Кой се погрижи за нея снощи? — упорстваше Изолда.
Отново настъпи мълчание. Открих, че пръстите ми се извиват и ноктите ми се впиват в дланите.
— Лейди, аз я изпратих до стаята ѝ.
Всички погледнахме към мястото, където една стара жена стоеше встрани от тълпата. По престилката ѝ имаше кръв, в очите ѝ проблясваше угризение.
Журден най-сетне повдигна глава и присви очи към жената:
— Айла?
— Милорд Маккуин — каза Айла, с дрезгав глас. — Дъщеря Ви ми помогна да се погрижа за Вашия тан вчера. Извади стрела от реброто му.
— Кой тан? — попита Журден и се опита да се надигне. Положих тежка ръка върху рамото му и го задържах. Шамбеланът с киселото изражение най-накрая се върна с виното и аз налях една чаша на Журден, като обвих пръстите му около столчето на високата чаша.
— Лиъм, милорд. Имаше ловна злополука…
Историята започна да се разкрива. Журден отпи от виното си едва когато го подтикнах, и чак след като цветът се върна в лицето на лорда, му позволих да стане и малката ни група последва Айла до една спалня, където Лиъм дишаше мъчително в безсъзнание, с покрити с превръзки рани.
— Можеш ли да го излекуваш, Изолда? — попита Журден.
Кралицата внимателно свали превръзките, за да огледа раните на Лиъм.
— Да. Но ми се струва, че има треска и инфекция. Магията ми ще трябва да го потопи в дълбок сън за няколко дни, за да я прочистя от кръвта му.
Няколко дни? Не разполагахме дори с часове — помислих си. Досетих се, че Журден мисли точно същото, но сдържа думите си.
— Моля Ви, лейди. Излекувайте го.
Изолда нави ръкави и помоли Айла за помощ. Докато жените започнаха да лекуват Лиъм, ние, останалите, тръгнахме да видим двамата мъже, загинали при злополуката. Още ги подготвяха за погребение: раните им бяха ужасяващи.
Люк изруга, запуши носа си и отмести поглед, но аз се взрях в тях и ги разпознах. Бяха двамата тежковъоръжени войници, придружили Бриена у дома. Заедно с Лиъм.
— Искам да видя стаята ѝ — казах рязко на Торн, който се сепна от суровата нотка в гласа ми.
Журден кимна и последвахме шамбелана нагоре по стълбите към стаята на Бриена.
Първото, което забелязах, беше леглото ѝ. Беше разхвърляно, с измачкани завивки, сякаш я бяха събудили посред нощ. А после забелязах кучешката козина. Сигурно беше спала с хрътката си. И онзи лед в сърцето ми започна да се топи, стопляйки се буйно, докато продължавах да гледам нещата ѝ, докато си я представях как лежи в тъмнината, пазена само от едно куче.
— Къде е кучето ѝ? — попитах, като хвърлих поглед към Торн.
— Страхувам се, че кучето е в неизвестност, милорд. Макар че има навика да се отдалечава от време на време.
Изпитах ужасно подозрение, че хрътката на Бриена може да е мъртва.
— През прозореца ли е влязъл? — попита Шон.
Люк отиде до един от трите прозореца и погледна през стъклата към далечния двор долу. Светлината на бурята го правеше да изглежда по-стар с години, изпит и изнурен.
— Това е твърде невероятно. Няма как да се измъкнеш невредим през тези прозорци.
Продължих да обикалям из стаята ѝ, чувствайки как Журден ме следи с поглед.
Бриена, Бриена, моля те… дай ми знак. Сърцето ме заболя. Кажи ми как да те намеря.
Приближих се до гардероба и отворих вратите. Усетих уханието ѝ — на лавандула, ванилия и слънчева светлина от ливадите. Ръцете ми трепереха, докато преглеждах дрехите ѝ.
— Наметалото ѝ на адепт го няма — казах дрезгаво най-накрая. — Това означава, че е излязла от стаята си с някого, когото е познавала. Някого, на когото е имала доверие. — Обърнах се и се вгледах в мъжете. — Била е предадена, Маккуин.
Журден побеля като платно, докато сядаше на ръба на леглото на Бриена.
Шон още оглеждаше невъзможно високите прозорци, а Люк продължаваше да стои вцепенено насред стаята. А Торн кършеше ръце, докато слушаше.
Изведох шамбелана от стаята и грубо затворих вратата в лицето му. После се обърнах отново към близкото си обкръжение, единствените хора, на които имах доверие. И, да, по някакъв странен начин сега това включваше и Шон.