Затворих очи за светлината, за гледката на наметалото на адепт на Бриена в треперещите ръце на Журден.
Двайсет и пет
Да осуетяваш и да се надяваш
Бриена
Дойдох на себе си бавно, постепенно. Главата ми се цепеше от болка, а устата ми беше болезнено суха. Копнеех за вода, за топлина.
Чух плъзгане на вериги, студено и металическо, а после осъзнах, че се движат в отговор на собствените ми движения, че около китките ми имаше тежест, когато ги преместих на гърдите си.
Когато отворих очи, видях сенки и слаба светлина, тъмни каменни стени, опръскани със стара кръв.
Някой дишаше тежко, близо до мен.
И лежах върху нещо, което ми се струваше тясно и голо. Затворнически нар.
— Най-накрая, Бриена Аленах. Най-сетне се събуждаш.
Разбрах, че това е гласът на Деклан, защото беше дълбок и дрезгав, като дим по повърхността на тъмна вода. Звучеше развеселен и аз се помъчих да преглътна, помъчих се да успокоя сърцето си, докато обръщах глава, за да го видя седнал на ниско столче до нара ми, свел усмихнато лице към мен.
Златистокафявата му коса беше небрежно прибрана назад и вързана. Брадата по лицето му беше гъста, а по пръстите му имаше корички от зарастващи рани, на челото му — порезна рана. Миришеше на пот и изглеждаше изтощен, полудив.
Изправих се рязко, веригите ми се повлякоха по камъка. Имах окови на двете китки и на двата глезена. А после осъзнах, че съм прикована към железните колони на леглото.
Не казах нищо, защото не исках да звуча изплашена пред него. Така че се отместих колкото можех по-далече от него, върху малкото си легло: очите ми се спряха с остър поглед върху неговите, веригите се дръпнаха заедно с мен като тънките мустачета на растение.
— Моят възпитаник ти е дал твърде силна доза — обясни Деклан и протегна едрите си, мускулести ръце. — Седя тук от часове и те чакам да се събудиш.
Възпитаник? Пиърс Халоран беше възпитаник на Деклан Ланън?
По кожата ми полазиха тръпки от знанието, че съм лежала тук в безсъзнание, докато той ме е наблюдавал.
Той прочете мислите ми и ми хвърли остра усмивка.
— А, да. Не се тревожи. Не съм те докоснал.
— Какво искате от мен? — Гласът ми беше дрезгав, слаб.
Деклан посегна към чаша вода на една маса до нара ми и я протегна към мен. Не я приех и след известно време той сви рамене и я изпи сам: водата се стече на тънки струйки надолу по брадата му.
— Какво мислиш, че искам от теб, Бриена Маккуин?
— Аленах ли съм за теб, или Маккуин? — попитах.
— И двете. Аленах по кръв, но Маккуин по избор. Признавам, решението ти е интригуващо за мен. Защото независимо колко надалеч бягаш, не можеш да избягаш от кръвта си, девойче. Всъщност бих бил по-мил към теб, ако приемеш дома на истинския си баща. Семействата Аленах и Ланън имат хубава история заедно.
— Какво искаш от мен? — повторих нетърпелива.
Деклан остави празната чаша настрана и потърка големите си ръце.
— Преди много време баща ми се зае да накаже трите дома, които се опитаха да го съборят от власт. Знаеш историята, разбира се — как домовете Кавана, Морган и Маккуин се опитали да въстанат и се провалили. Въпреки неуспеха им с преврата, заедно с малодушните си бащи се спасили три деца от благородни домове… Изолда. Лукас. Ейдън. Три деца, които е трябвало да загинат.
Държах си устата затворена и стисках зъби, заставяйки се да го слушам. Свих ръцете си в юмруци, заставяйки се с усилие на волята да запазя спокойствие.
— Сега щеше да е невъзможно да заловим Изолда заради постоянната ѝ охрана. Също и Ейдън, след като осъзнах колко е умен и гневен. Но Лукас? Щеше да е лесно да го похитим. И знаех, че ако успея да заловя едно от трите оцелели деца, мога да го разменя срещу каквото поискам.
Той още се усмихваше, наслаждавайки се, че ме вижда така разрошена и раздърпана, окована във вериги.
— Знаеш ли какво желая, Бриена?
Чаках: не исках да играя неговата игра.
— Искам точно онова нещо, което веднъж откри, нещото, което извади на бял свят — каза Деклан. — Искам Изолда Кавана да ми предаде Камъка на здрача. Твърде трудно ли ти е да го повярваш?
Беше. Внезапно вече не можех да дишам.
— Виждаш ли, Бриена, магията в тази земя в крайна сметка винаги се покварява — продължи той. — Всеки, който е изучавал историята на Мевана, знае това. Магията предоставя на дома Кавана ужасно предимство. Славен бил денят, в който камъкът се изгубил, когато последната кралица била погубена в битка през 1430 година. Това било славна епоха за нас, защото изведнъж означавало, че вече не сме управлявани от нестабилна, опетнена кралица. Че всеки може да се вдигне на бунт, за да завземе трона, с магия или без, с кралица или без.