— Мой приятел, господин Тери О’Съливан — бе формулата на Маги, с която се впусна да го представя на околните.
Тя го развеждаше из помещението и го запознаваше с всеки новопристигнал „детелинов лист“. В този миг изглеждаше почти красива, с възхитителен, сияещ поглед, който заблестява в очите на всяка девойка с появата на първия ухажор и в очите на всяко коте, зърнало своята първа мишка.
„Маги Тул най-накрая си е намерила приятел“ — бе фразата, която кашонените момичета си предаваха от уста на уста. „Я този неин паркетен коцкар да се разкара“ — така пък принадлежащите към Дружеството на сговорчивите изразяваха своето хладно презрение.
Всяка седмица на съботната забава Маги си имаше едно място на стената, което неизменно топлеше с гръб. Когато някой самопожертвователен кавалер я поканеше на танц, тя изпитваше и изразяваше такава признателност, че неговото удоволствие се обезценяваше и принизяваше. Тя дори свикна и престана да забелязва как в един момент Ана смушква с лакът обзетия от неохота Джими, когато според нея става крайно време той любезно да предостави възможност на приятелката й да се поразходи по краката му, докато трае следващата полка.
Но тази вечер тиквата се бе превърнала във великолепна колесница. Тери О’Съливан бе триумфиращият принц, а Маги Тул за първи път разперваше за полет пеперудени криле. И въпреки че нашите метафори от приказния свят се смесват с тези от ентомологията2, те няма да похабят нито капка от амброзията на увенчаната с рози хармония на единствената съвършена вечер в живота на Маги.
Момичетата я обсадиха, за да бъдат представени на нейния „приятел“. След двугодишна слепота младежите внезапно установиха, че госпожица Тул никак не е лишена от чар. Това бе и причина да се впуснат един през друг и да натягат пред нея неотразимите си мускули, за да я ангажират за следващия танц.
Така тя пожъна несъмнен успех. За Тери О’Съливан обаче почестите на вечерта се сипеха щедри и шеметни. Той тръсна къдри, усмихна се и се впусна непринудено в онези седем движения, с които всеки ден пред отворения прозорец на стаята си се стремите към елегантност. Танцуваше като фавн, притежаваше маниер и стил, създаваше атмосфера; думите се лееха от устата му и… вследствие на всичко това изкара два танца един след друг с кашоненото момиче, доведено от Демпси Донован.
Демпси бе лидерът на дружеството. Носеше фрак и можеше да се набере два пъти последователно с една ръка. Бе един от помощниците на полицейския О’Съливан и бе недосегаем за неприятностите. Никое ченге не дръзваше да го арестува. Когато потрошеше главата на някой амбулантен търговец или простреляше в капачката член на специалния отряд, някой полицай се отбиваше при него и смутолявяше:
— Ей, Демпси, момчето ми, кат’ се видиш по-свободен, ’земи се отбий при капитана, че иска да те види за малко.
Но там се случваха и разни господа с големи златни ланци и черни пури; някой разказваше забавна история и после Демпси се връщаше и работеше половин час с шестфунтовите гирички. Тъй че да минеш по опнато над Ниагарския водопад въже, си беше безобидно терпсихорно3 представление в сравнение с това да танцуваш два пъти един след друг с кашоненото момиче на Демпси Донован. В десет часа жизнерадостното кръгловато лице на полицейския О’Съливан изгря на вратата и остана да сияе там в продължение на пет минути. Той винаги надзърташе вътре за пет минути, усмихваше се на момичетата и предлагаше самата безупречност на развеселените момчета.
Този път Демпси Донован незабавно се озова до него и започна припряно да му говори нещо. Полицейският погледна внимателно към танцьорите, усмихна се, поклати глава и си тръгна.
Музиката секна. Танцуващите се разпръснаха по столовете покрай стената. Тери О’Съливан със своя омайващ поклон предаде едно красиво момиче в синьо на нейния партньор и тръгна обратно да намери Маги. Демпси се изпречи пред него в средата на залата.