— И прасковата, която орязахме яко пролетес, и тя роди като луда тая година. Клоните си отчупи от плод. Изглежда, трябва…
Скочих, без да чуя какво трябвало според майка ми, и се запътих през двора. Настъпих мотиката, дръжката й ме тупна по главата — точно както във вица за Винету и за Поразяващата ръка.
От удара изведнъж всичко окончателно се намести вътре в черепната ми кутийка и в същия миг открих с голяма яснота системата „Трън“.
Памидът беше трън.
Отелът — не.
Прасковите, които не бях подрязал пролетта, бяха тръни.
Прасковата, която яко бях орязал — не.
Работата на всички, които се водят някъде и които се влачат да мине времето, беше трън.
Тренировката на един от нашите щангисти — не.
И аз бях трън, уви. Не само с моя розмарин, но и с всичките си глупави, ненужни пъпки по многогодишните ми споменни, неясни, сантиментални, неокастрени и диви леторасти, които вземаха не безкрайната сила на корена и стъблото ми.
Повъртях се още малко по двора, после видях край бунара една много гладка каменна плоча от зида на лозенцето (милото) и написах на нея с печатни букви:
А на другата сутрин рано-рано (ето) седнах да патентовам публично тези открития.
Когато всичко после беше готово, взех един от най-острите си моливи, орязах няколко страници — ей тъй, дори зарад самия принцип само, — изхвърлих ги и питомното оставих за вас.