При тези думи лесничеят се навъси и не отговоря.
— От пет дни реве — продължаваше Марош, — сигурно ще се разгони пак из оная горичка под хребета. Обажда се рядко, само от време на време избучи. Предполагам, че ходи на сечището чак по тъмно. Вчера сутринта момчетата го видели как си отива, малко след изгрев-слънце… Осемнадесетак!
— Да, осемнадесетак — обади се най-после тъжно и някак неохотно лесничеят. Знаеше, че Марош е прав. Познаваха се отдавна, той обичаше планината и разбираше от елени. От малък беше израсъл по сечищата и вече пета година се грижеше за конете на горското стопанство, а понякога помагаше и при огледа на района, защото едва ли имаше друг човек в долината, когото кучето на лесничейството да слуша повече. Не, Марош не говори празни приказки…
Марош не беше свикнал неговият началник да има такъв тъжен глас, когато става въпрос за елени. Той го погледна с недоумение и започна да го разпитва…
— Вие него още няма да го закачате, нали? Чудесно животно!
— Не би трябвало, Марош, не би трябвало, но…
Марош неволно дръпна юздите, спря каруцата, погледна изненадано главния лесничей и го прекъсна.
— Какво но? Да не би да искате…
— Не искам, разбира се! — грубо отговори лесничеят. — Само че ще дойде да го застреля някаква голяма клечка! Немец! — измърмори за обяснение той.
— Ама че дивотия! И тъкмо него ли? — попита учудено и гневно каруцарят, като повдигна глава.
— Него, Мартин, него! Написали са ми го черно на бяло! — обясни лесничеят, сякаш искаше да се оправдае.
— Да, ама нали той още…
— Вярно, би трябвало да поживее още най-малко две-три години, да остане тук! Ама какво да правиш? Можеш ли да им се опънеш? — отвърна раздразнилият се лесничей и наполовина сърдито, наполовина примирено махна с ръка. — Дано по-скоро иде по дяволите! — прокле той след малко, за да му олекне.
— Тю, да му се не види! — изруга Марош. — Що за управия, що за хора! И точно него ли наредиха да се застреля? — Той гневно дръпна поводите и конете подскочиха. След няколко метра те отново забавиха ход, каруцата се закриви към лесничейството кротко и някак си тъжно. Двамата мълчаха…
— Струва ми се, че все пак не бива да го правите, господин лесничей! — не забрави да спомене Марош, когато се разделиха пред сградата и си подадоха ръце.
— Ти по-добре не споменавай за тая работа пред никого, Марош! Казах ти го само на тебе! — прекъсна го лесничеят. — Ще ми докараш някоя беля, нали знаеш какви са времената!
— Така е, така е, но… — каруцарят не довърши, защото лесничеят го спря и без да каже нито дума, допря показалеца до устата си.
Мъжете си стиснаха ръце.
Изминаха два дни.
Един час преди разсъмване от ловния заслон излязоха трима души и поеха в студената нощ. По тревата пред дървената къщичка сребрееше слана, звездите по небето започнаха бавно да гаснат. Първият, облечен в униформа на лесничей, поведе госта и преводача нагоре по тревистия хълм, после мъжете се отклониха по тясна пътека, която се виеше към старата елхова гора над голямото сечище.
Не бяха изминали и петнадесет минути, откакто вървяха по пътеката, и в подножието на хребета се разнесе първият проточен рев…
— Реве! — прошепна лесничеят на преводача и наслюнчи показалеца си, за да определи посоката на вятъра. — Търси — обясни той, — идва от другата страна. Сигурно е оня неправилен четиринадесетак, вчера го видях. Бива си го — добави тихо, но убедително лесничеят.
Гостът дори не изчака да му се преведе. Той махна с ръка в знак на явно несъгласие и отсече строго, отказвайки по-нататъшни обяснения:
— Слабо! Водете ме на осемнадесетак!
— Както заповядате! — отвърна лесничеят и пое напред.
Започваше да разсъмва.
Ловците забързаха. Задъхани, те се бяха изкачили почти на хребета, когато в редеещия полумрак под тях от клисурата се обади друг елен. Самоувереният, изпълнен със сила рев призоваваше към двубой. Очевидно той беше насочен към елена от насрещната страна.
Мъжете незабавно се присвиха зад едно повалено дърво. Известно време беше тихо, но не след дълго отдолу отново прозвуча плътният рев и в напрегнатата тишина, която се възцари след него, от ухото на лесничея не убягна, че някъде под тях в самия край на сечището изпращя сух клон. Това показваше, че еленът се изкачва нагоре. Сега той беше много по-близо и очевидно се насочваше към съперника си. Сърцето на Мико заби на пресекулки. Чудейки се какво да прави, той вдигна бинокъла към очите си. Двамата до него престанаха да дишат. Лесничеят наблюдаваше напрегнато и затова навярно не забеляза, че нетърпеливият преводач на госта вече втори път прошепва в ухото му: