На обяд гостът си отиде. След една седмица безрезултатната хайка беше прекратена, а простреляният осемнадесетак така и не се намери.
— Два дни го съпровождахме! Освен това с него непрекъснато бяха Марош и кучето, но нищо… — увърташе го главният лесничей, когато на няколко пъти се обръщаха за разяснения лично към него.
Минаха години от посещението на Негово превъзходителство посланика на „хилядолетната империя“ и в словашките планини се измениха много неща. Времето отвя и него, и тези, които толкова много се грижеха за доброто му настроение. Под Липтовска холя задухаха нови ветрове, а заедно с тях в долините се появиха нови хора. Един от тях беше бившият каруцар и дървосекач Марош. След войната го изпратиха в лесотехническото училище, а оттам по местата, където го теглеше открай време — в планината.
След две години се срещнахме с Марош при доста особени обстоятелства — на погребението на нашия общ ловен приятел Мико.
След традиционните обреди и раздялата с починалия спуснаха в отворения гроб ковчега на известния лесничей. Тогава над ямата застанаха трима татрански лесничеи. Единият от тях носеше прост венец от свеж клек, украсен с червеникави стръкчета от боровинкови храсти, другият държеше елхово клонче с черна лента. Развълнувани, те постояха над гроба, а после двамата хвърлиха върху ковчега венеца и клончето.
Третият привлече вниманието ми. Беше висок костелив мъж с орлов нос и посивели коси. Той остана най-дълго загледан безмълвно след ковчега, после рязко се наведе, сграбчи шепа пръст и я хвърли в ямата, а когато се обърна, някак срамежливо обърса с опакото на ръката насълзените си очи.
Ами че това е той, Марош, бившият дървосекач и каруцар — проблясна в главата ми и оттогава гледах да не го изпусна от очи. Веднага щом опечалените започнаха да се разпръскват, аз се отправих към него.
— Помните ли ме още? — попитах аз и той кимна.
— Помня ви, как не, много добре ви помня, нали едно време идвахте в нашия горски участък! — обърна се сърдечно към мене Марош и ми подаде силната си мъжка ръка. — Нали вие с него бяхте стари приятели, отиде си добрият човек. Много съжалявам, че след няколко минути нашият автобус тръгва, можехме да си поприказваме. Аз сега съм в Подбанске, вие сте ходили там, познавате района. Ако ви се отдаде случай, елате да ни видите, непременно елате… Струва ми се, че трябва да се посъветвам за нещо с вас.
Другите бързаха. Ние си подадохме ръце и аз обещах, че в най-скоро време ще се отбия при него.
И така, в една августовска вечер аз потропах на вратата на горския дом, където живееше Марош.
— Добре дошли! — посрещна ме с усмивка той. — Телефонираха ми, че ще дойдете, запазил съм за вас и един сръндак. Заповядайте, влезте. Ще се настаните горе, в стаята за гости.
Марош ме въведе в една чиста, скромно обзаведена стаичка, а когато забеляза, че в краката ми се мотае ловно куче, той се вторачи в него и с одобрителна усмивка го потупа по гърба.
— Ваше ли е? — попита Марош, прецени кучето с поглед на познавач, а после няколко пъти го погали по главата.
— Харесва ми! Ловец с добро куче струва два пъти повече! А слуша ли ви? — попита той и без да изчака отговора ми, продължи да любопитства: — Сега работите в Братислава, нали? И не сте престанали да ходите на лов?
Потвърдих.
— Е, много добре, много добре. Момчетата от отряда на Ахмадулинов, дето по време на Въстанието1 бяха тук, в Подбанске, често си спомнят за вас. Радвам се, че се срещаме след толкова години…
Дума по дума ние се разприказвахме и докато аз вадех най-необходимите неща от раницата си, Марош ме запознаваше със своята работа, разказваше ми за животните в своя горски район. Когато го почерпих с чашка истинска тренчанска боровичка2, той дяволито се засмя и рече, сякаш се оправдаваше:
— Е, хайде, наздраве и… добре дошли! Ама кой ви е издрънкал, че най-много обичам боровичката? Ухае на гора…
Свечери се. Над насрещния хребет се появи лунният сърп, а ние двамата продължавахме да седим до отворения прозорец на неосветената стаичка и не можехме да се наприказваме. Марош говореше така въодушевено и убедително за планината, за животните и за прекрасните корави планинци, че аз го слушах, както дете слуша мъдрата си баба, която му разказва за далечни страни и приказни дворци.
Неочаквано Марош се вгледа в мене и след малко каза:
— Знаете ли, нашият общ приятел Мико умря и аз трябва да споделя с някого нашата тайна…
Сигурно съм изглеждал много учуден, защото Марош повтори думите си, а после продължи.