— Преди две хиляди години — поправи го председателят.
— Да, преди двадесет години — недочу мрачният мъж — бе констатирано, че споменатата планета се намира в крайно лошо морално състояние. В смисъл, че различните области и територии на тази планета се бяха споразумели помежду си. Те бяха постигнали мир, но, забележете, със средства, съвършено непонятни за нас и следователно неприемливи. Мисията ни се заключаваше именно в това: да се запознаем с техните средства и да им предложим да се възползуват от нашите. За тази цел обаче бе нужно най-напред да върнем тамошните абот… аброт… абортиге… с една дума, тамошните туземци към състоянието на война. Или поне на ръба на същата. В противен случай те не биха могли да оценят нашата помощ.
— Чудесно! — каза председателят. — Това си струва едно пътешествие в Космоса.
— Да. И ние напреднахме доста в мисията си… Преди всичко обяснихме им значението на някои различия във формата на ноктите, характерни за съответните области на планетата. Направихме доста за изясняване на противоречието между глаголите „управлявам“ и „подчинявам се“, което противоречие те бяха преодолели отдавна, но пак по непонятен път. Положихме УСИЛИЯ да им посочим точните синури на търпимостта и взаимоуважението и прочее… Най-сетне успяхме да ги доведем до „ръба“.
— Великолепно — рече доволен председателят на Комисията.
— Така ние стигнахме до едно положение — продължи мрачният мъж, — при което за онези абори… аборти… за онези туземци не беше трудно да разберат как се водят преговори с камък в пазвата, що е то дипломация, докъде могат да стигнат отстъпките, за да се избегне навреме опасността от сговор, по какъв начин се съчетава чупливата принципиалност със стоманените компромиси и тъй нататък. Аборти… абори… да, сетих се, аборигените, слава богу, излязоха разумни същества. Те си избраха правителства и се заловиха сериозно с водородно-кобалтова дейност под лозунга „Si vis pacem para bellum“. По наше предложение те се събраха на своя южен полюс. Назоваха го „Полюс на разбирателството“, понеже се отличаваше с по-студен климат от северния. Работите се развиваха отлично. Полярният студ и виелиците спомогнаха много за стопляне на атмосферата. Тя даже се нажежа. Представителите на различните области почнаха да се гледат с кръвясали очи. Те вече протягаха ръце към копчетата за избухлива енергия, когато…
— Когато?
— Когато Ганей се намеси и развали всичко.
— Невъзможно! Как тъй?
— Той поиска думата.
— И вие му я дадохте!?
— Нямаше как… В мозъците на аборигените зашаваха някакви атавистични схващания за популокрация и гостоприемство. Тъкмо това ни доведе до ужасна катастрофа… С една дума ние вече се надявахме, че аборигенските представители ще почнат един безконечен диалог, или което бе по-радикално, ще натиснат копчетата и всичко ще полети по дяволите заедно с нас, когато Ганей стъпи на трибуната. Не мога да ви опиша нашето положение… Впрочем ето моята кратка записка по тоя повод: „Ганей, вместо да подкрепи общите ни усилия да уредим работите на Четвъртата планета, за общо изумление произнесе реч в мерена реч“…
— Непоносимо — рече обезсилен председателят. — Не мога да повярвам на ушите си.
— Не мислете, че пресилвам — продължи с убедително вдъхновение мрачният стар мъж, чието лице постепенно се подмладяваше. — Нашата мисия бе провалена. Безвъзвратно… Защо? Излезе, че аборигените, макар и високо културни същества, страдат от безумна слабост към мерената реч. Още след първите Ганееви строфи те забравиха целия наш опит, всичките ни добри намерения и плодоносни усилия. Кървавият блясък в очите им угасна. В последна сметка те се запрегръщаха и започнаха да се уверяват взаимно, че никога, ама, разбирате ли, никога нямало да посегнат към копчетата и бутоните…
— Страшно — изпъшка председателят.
— Да, страшно. Излезе, че напразно сме летели на „Паранойя“ цели десет години, че всичката ни логика, криеща бездни от благородство и добри намерения, не струва пукнат грош… Това беше трагедия. Всички ние го съзнавахме. Само Ганей продължаваше да бърбори своята мерена реч и онези хапльовци слушаха с отворени уста… Питам ви, председателю, за какъв дявол ходихме там?
От настъпилата тишина в залата се разбра, че на този въпрос никой не е в състояние да отговори. Мрачният мъж тържествуваше.
— Наистина трагедия — каза председателят. — Разбираме ви. По-право, опитваме се да ви разберем… Но нали все пак конфликтът с бутоните не се разрази?
— Нищо не сте разбрали — рече мрачният мъж. — Съжалявам, но трябва да ви го кажа. Целият въпрос бе — по какъв начин трябваше да се избегне конфликтът.