Ганей размисли няколко минути и като продължаваше да трепере, отвърна тихичко:
— Не виждам друг изход, освен… Освен да ме назначите пазач на лудницата, дето ще бъде затворена уважаемата Комисия.
— Съвършено вярно — разсмя се неочаквано председателят. — Вашият отговор ни удовлетворява. При това вие нямате дълъг нос… В съвкупност Комисията реши: бившият астробиолог и настоящ производител на мерена реч Ганей… (фамилията да се запише допълнително за по-пълна идентификация) да се приеме в обществото без съществени поправки.
Ако в този миг би съществувал точен уред за измерване на тишината, навярно стрелката му би спряла на цифрата 0 (словом — нула). Изумлението сред космонавтите, обратно, полетя към плюс безкрайност. Дори залата със звездните купове и галактики от изненада хлътна с петдесет метра надолу.
Малко по-сетне настъпи минута на трагично раздвижване сред космонавтите.
— О, да можех да се върна на звездолета! — промърмори Командира.
— Не мога да се съглася — рече мрачният философ. — Но доколкото Комисията е упълномощена… напълно съм съгласен.
— Ще обжалвам — каза човекът, който имаше вече какво да каже. — Та само аз ли трябва да понеса…
— Свободни сте — прекъсна ги любезно председателят и пусна ръцете на двамата си колеги.
Устата на Ганей, както може би читателят вече подозира, бе отново споходена от познатата ни блажена усмивка. Но заповедта на председателя си беше заповед. Заседанието бе закрито.
Четиримата космонавти се поклониха и тръгнаха към вратата на залата, всеки със своето настроение. Вратата сама се отвори пред тях.
Пръв направи решителна крачка в празното пространство под себе си Командира, следван по традиция от човека, който нямаше какво да каже. В случая той нямаше и какво друго да направи, тъй че отново показа характер. Мрачният философ изви шия, огледа подозрително залата, помириса въздуха и като не намери нищо подходящо за помирисване, прекрачи прага. Ганей, бодър и развеселен, също се готвеше да хлътне в неизвестността на новия си живот, когато вратата пред него се захлопна и председателят го позова:
— Гражданино Ганей, бихте ли останали за минутка?
Ганей се върна. Молбата на председателя бе извънредно учтива, а вратата и без това — затворена. Председателят се усмихваше благосклонно. Той протегна могъщата си ръка и потупа Ганей по рамото, при което бившият астробиолог отхвръкна малко настрани.
— Както забелязахте, драги Ганей, Четвъртата планета не е единствената, гдето обичат мерената реч.
— От което съм безкрайно щастлив — отвърна Ганей като разтриваше рамото си.
— По време на заседанието вие пишехте нещо в бележника си. Може ли да го видим?
Ганей се изчерви по навик, но този път цветът на лицето му бе значително по-наситен. Той промърмори скромно:
— Не си заслужава… Пък и почеркът ми…
— Нищо, ние и тримата сме изучавали древния правопис.
Председателят протегна ръка. Ганей със страдалческа усмивка му подаде омазания бележник и председателят запрелиства страниците.
Бележникът бе гъсто изписан. Буквичките бяха толкова дребни, че не можеше нищо да се прочете. Председателят бръкна в една от гънките на своята цветна дреха, измъкна лупа и се наведе над първата страница.
— Та това е все мерена реч — възкликна той. — При такъв ситнопис тук трябва да са събрани най-малко половин милион строфи.
— Милион и половина — каза стеснително Ганей. — След прочистването на „Паранойя“ от мерената реч аз си припомних и възстанових всичко. Пишех в часовете на изкуствената нощ, установена там. А през изкуствените дни криех бележника си под ризата, до тялото, та последните седем години от пътешествието трябваше да мина без баня… Затова е толкова омазнен.