Скоро обаче, верен на своите вредни навици, Ганей си припомни, че притежава дар мислене. Как той използува тоя дар, докато летеше над безкрайния град, може само да се предполага, тъй като историята мълчи по въпроса. Допустимо е, като се има предвид неговата слабост към сравненията, да се е поставил на мястото на подмладения Фауст — с тая разлика, че вместо един Мефистофел водачите му бяха трима. Наистина той нямаше време да поразсъди за смехотворната простота на човешките страсти, макар в момента да беше тяхна жертва, нито да погледне отвисоко веселата ефимерност на щастието… Едно обаче е сигурно: сравнението с Фауст навярно му е харесало, ако, разбира се, е минало през ума му; а много е възможно да го е смаяла научната прозорливост на Гьоте, предвидил с такава гениалност и появата на Мефистофел, и летенето без помощта на специални апарати.
Разбира се, в момента Ганей не би могъл да подозре, че съвременното човечество не знае нищо за Гьоте — след две последователни атомни войни и петдесет и три конфликта, разрешавани с каменни брадви, стрели и копия. В противен случай той още тук, във въздуха, при свистенето на вятъра в ушите му и гробното мълчание на тричленката — би осмял жестоко разума и човеколюбието на делфините, които не са се погрижили да съхранят безсмъртието на древния му колега…
Допустимо е обаче мислите на Ганей да са имали съвършено друга насока. Не е невъзможно бившият астробнолог да е бил загрижен за своето собствено безсмъртие, тоест за своя омазнен и зацапан с космически прах бележник. Един полет към неизвестността напълно би могъл да предизвика такава загриженост, особено като се знае, че бележникът се намираше в могъщата ръка на председателя.
И все пак предвид двадесетвековната изостаналост на Ганеевото мислене, отличаващо се с необуздана себичност, най-вероятно е, че вместо да се възхищава на блестящата гледка под нозете си или да се занимава с Гьоте и със съдбата на бележника, той се е занимавал със себе си, тоест със своето положение на летец към неизвестността. Колкото и това да говори в негова вреда, през главата му положително са минали възмутителни мисли за сияйния град долу, за морала на тричленката и може би дори за мястото на бившите астробиолози в съвременния свят — една идея, свързана най-дребнаво с личната му участ… Смешни и непростими мисли! Защото по силата на своята неуредена наследственост Ганей навярно се е упреквал за прекалената си вяра в еволюцията на света и задето е извадил преждевременно бележника си изпод ризата.
Подобни примитивни схващания без друго не правят чест на нашия герой.
Но да оставим настрана предположенията и да се върнем към фактите. Поддържан от своите мълчаливи пазачи, Ганей прелетя едно неопределено пространство в съответното неопределено време… Градът долу си оставаше все съшият и все така безкраен. Сградите му бяха построени изцяло от прозрачни панели и покриви. Това естествено можеше да удиви един човек, който се връща от Космоса и не знае, че хората от този век няма какво да крият помежду си.
И наистина Ганей бе удивен. През покривите долу се виждаха съвсем ясно прекрасни човешки фигури от двата пола, заети с рисуване, четене, музикален екстаз или телевизионен транс, със забавна философия и литературни клоунади, с математически балет, физически действия, експериментална любов и пр. Някои двойки даже се целуваха пред големи всеобхватни огледала с цел да преживеят по-пълно и безкористно своите платонически чувства… Всеки може да си представи каква завист предизвикваха тези чудесни гледки в душата на бившия астробиолог и настоящ любител на мерената реч. При това всички тези хора бяха така погълнати от своите занятия и ги изпълняваха с такова съвършено майсторство, с каквото могат да го правят същества, намиращи се в перманентна отпуска. Ганей гледаше и не можеше да се нагледа. Този век бе измислен сякаш специално за него. Ала както личеше, не му бе съдено да вкуси от прелестите на такъв един живот… Каква ирония на съдбата!
Най-сетне започна спускането. Тричленното въздушно звено, в центъра на което се намираше Ганей, кацна върху прозрачния плосък покрив на една огромна сграда. На Ганей му се стори, че е стъпил върху гладката повърхност на голямо планинско езеро. Като очакваше всеки миг да потъне, той побърза да си помисли, че това прекрасно човечество е овладяно от тотална гигантомания. „Всичко у тях е голямо — реши той. — Хората, сградите, градовете… Не е чудно, че закъсването ми също е голямо“…