Той почака малко, но не потъна. Погледна под нозете си и се вцепени: там долу се простираше някакъв необозрим амфитеатър, претъпкан от публика; концентричните кръгове от пъстри, раздвижени фигури започваха на дълбочина двеста, двеста и петдесет метра и като се разширяваха постепенно, стигаха до самия покрив. Ганей бе обхванат от тръпчивото чувство, че подметките му опират върху главите на най-високо седналите зрители. Амфитеатърът много би приличал на футболен стадион, ако формата му не бе кръгла вместо елипсовидна и ако имаше едно зелено правоъгълно гюле на дъното си.
Но такива неща нямаше и изобщо нямаше никакво поле: просто това бе един гигантски конус, обърнат с върха надолу. И тъкмо там, дето трябваше да бъде върхът на конуса, заключен от най-малкия кръг зрители — тъкмо там се издигаше някакво странно съоръжение. От височината на покрива съоръжението не можеше да бъде разгледано добре, но Ганей след по-внимателно взиране и като погледна още веднъж строгото лице на председателя, разбра, че това съоръжение представлява нещо средно между ешафод и гилотина. Към тази ешафодогилотина бяха обърнати взорите на милионната публика.
„Я гледай ти, ще се мре по французки — каза си Ганей, без да подозира колко е близко до истината. — Тия тук не били съвсем прости.“
— Да вървим — потвърди мисълта му председателят.
— Да вървим — рече унило Ганей.
Един невидим и неосезаем ескалатор ги заспуска към дъното на амфитеатъра. Главите на милионната публика се обърнаха кък тях и тозчас мелодичен рев изпълни пространството, сякаш гръмнаха едновременно десет хиляди симфонични оркестъра.
Ганей и тримата му придружвачи стъпиха на една пурпурна пътека, която опасваше ешафода.
Симфоничният рев стигна пределите си. Председателят на Комисията тръгна по пътеката с бавна и твърда крачка, с каквато са вървели някога римските триумфатори, преди да съобщят на тълпата радостната вест за петдесет хиляди вражески трупа и също толкова отечествени. След него с наведена, готова за жертва глава пристъпваше Ганей, следван от двамата членове на Комисията. Въпреки затрудненото си положение бившият астробиолог не пропусна да забележи, че на първите скамейки, около пътеката, са насядали най-едрите и красиви хора на тоя чуден век. Той дори намери в себе си сили да се зазяпа във великолепните им голи нозе, разбира се, не в мъжките, и да си припомни какво приятно нещо е все пак животът — още едно доказателство за неговото непростимо лекомислие.
Но ето че председателят завърши обиколката и се спря пред стълбичката на ешафода. В същия миг у Ганей внезапно проговори гордостта на някои негови колеги отпреди две хиляди и повече години. Той си припомни, че мнозина от тях бяха умрели достойно, макар и при по-скромни обстоятелства, и си каза, че ще е добре да последва примера им. Липсата на по-добри възможности укрепи духа му. С властно движение на десницата си той отстрани председателя и се изкачи на високата площадка без ничия помощ. Стъпи и се огледа. Близката околност и самият ешафод му се сториха особено зловещи. Може би защото имаха съвършено невинен вид. На площадката не се забелязваше каквато и да е следа от гилотина. Нямаше и човек с червена качулка, разголена гръд и топуз под мишницата. Надеждата на Ганей да зърне поне някакво подобие на клада от сухи цепеници не се оправда. И което беше най-невероятно, отсъствуваше традиционната бабичка от легендата за Ян Хус.
„Дяволска работа — учуди се Ганей. — Я колко напред е отишла техниката!… Нима човек може да бъде екзекутиран без помощта на човек?“
— Не — каза гласът на председателя.
Едва сега Ганей откри, че председателят стои до него и извишава над главата му своя великолепен ръст. Той забеляза и двамата членове на Комисията. Те бяха останали в подножието на ешафода. Те се усмихваха. Усмихваше се и целият многомилионен амфитеатър.
Ганей мъчително преглътна. Това беше планина от усмивки, която легна върху плещите му и за малко не подрони волята му да умре достойно. Това беше истинска, непроходима джунгла от усмивки. Подобно чувство на хумор той не бе очаквал даже от хората на четири хиляди и тридесетата година.
Тогава го обзе свещен гняв.
— Смейте се — извика той и се изправи в целия си дребен ръст. — Мислите, че астробиолозите ще се свършат с моята гибел? Ха! Най-добре се смее този, който последен…
— Добре де, прав сте — прекъсна го председателят. Той се обърна към публиката и гласът му прозвуча като арфа: — Мен се падна честта, мили братя и сестри, да ви известя, че само преди няколко часа се приземи звездолетът „Паранойя“, познат на всички ви от историята. В това няма нищо чудно, доколкото всички звездолети в края на краищата се завръщат на Земята. Необичайното в случая е, че с този именно звездолет пристигна между нас един истински, при това напълно съхранен поет. — Тук председателят направи широк жест към смачканата фигурка на Ганей. — Този пришелец от Космоса, тоя гражданин на земното кълбо, е осуетил, макар и неволно, една неприятна галактична катастрофа: спомняте си навярно, че на „Паранойя“ е била възложена задачата да оправи Четвъртата планета на Гама… Но това не е кой знае каква заслуга, животът във Вселената и без туй е неизтребим. Главното е, че гражданинът Ганей през цялото време на пътешествието е писал мерена реч. Та дори и по време на нашето психоантисептично заседание… Той ще ви прочете бележника си. Нека това да бъде неговото наказание. А може би и вашето?