Не по-малко странна беше и залата, дето по силата на непредвидени обстоятелства се намериха четиримата от екипажа.
Залата имаше форма на половин яйце, по-скоро на тъпата половина от яйце, разрязано напряко: кръгъл равен под, покрит с мека, черна материя, а отгоре — един купол, украсен със светещи карти на съзвездия и галактики. На Слънчевата система бе отделено почетно място, но тъй като небесните пропорции бяха спазени твърде строго, тя можеше да се забележи само с помощта на някой свръхтелескоп, какъвто в залата липсваше. Затова пък, към невидимата точица, дето би трябвало да се намира невидимото Слънце, сочеше една внушителна светеща стрелка.
Залата беше огромна и тиха и човек добиваше впечатление, че крачи из самия Космос по меко постлана пътека. Ако не бе кръглата трибуна по средата, и това впечатление би било пълно. То би било може би приятно за някои хора: намираха се наистина граждани, на които им стигаше да прескочат до Луната или до Венера, за да могат след това цял живот да се отдават на възпоминания и да минават за специалисти по космологическите въпроси. Ала четиримата мъже жадуваха за усещането на твърдата земна кора, за обикновена топла баня и легло без ремъци. Изгледът на звезди от всякакъв вид и величина им беше втръснал. Вън от това тревожеха ги мисли, които не им позволяваха да се порадват на тази великолепна зала…
Ах, ако те знаеха, че ще попаднат тук! Ако знаеха, те биха мълчали като риби, биха се въздържали от всякакви въздишки и възклицания. Но те не знаеха и не можеха да знаят това, а Командира от своя страна извърши непростима грешка. Екипажът на „Паранойя“ вече напускаше космодрома, когато Командира се изтърва да спомене, че не всичко е вървяло гладко през тези двадесет години странствуване из Вселената и че на кораба не е минало без някои спорове и недоразумения. В отговор един от младите посрещачи се плесна по челото:
— Дявол да го вземе! Та ние съвсем забравихме да ви запитаме по този въпрос.
— Нима е толкова важно? — учуди се Командира.
— Разбира се! Посочете ни, ако обичате, участниците в тези ваши… недоразумения.
Така Командира бе принуден да посочи освен себе си още трима от пътешествениците: един пълничък, необикновено поврътлив човек, конто страдаше навярно от нервен тик, понеже непрекъснато се усмихваше и кимаше; един мрачен мъж с дълъг нос и чело, което трябваше да изглежда високо; най-после един чорлав младеж с лунатични очи и твърде съмнителен външен вид: вратовръзката му стоеше малко накриво, панталонът му отдавна не бе видял ютия. Не бе си дал труд даже да почисти обувките си от космическия прах.
— Благодаря ви — каза младият гигант и Командира веднага го хареса, защото го взе за длъжностно лице. — Вие ни правите голяма услуга. Комисията ще изпита истинско удоволствие от такава среща.
И четиримата космонавти се намериха в тая зала. Те не разбраха как бе станало това. Просто младият човек, когото Командира бе взел за длъжностно лице, ги бе помолил да се хванат за дрехата му и се бе изкашлял по особен начин. Те усетиха леко прималяване. Когато им светна пред очите, вече крачеха по мекия черен йод на тази странна зала, увиснала сякаш между небето и земята.
Впрочем залата наистина висеше на петстотин метра от земната повърхност — без каквито и да било следи от основи или подпорни колони. Тя служеше между другото за доказателство на някои още недоказани идеи относно законите на пустотата и антигравитацията. Около тази необикновена постройка бе създаден пояс от абсолютен вакуум. По някакъв начин тя бе напълно изолирана от всякакъв досег с планетата. Това показваше колко чувствителен бе станал човешкият род към проблема за споровете и недоразуменията — нещо, което ще бъде обяснено по-долу.
Зад трибуната с мълчаливо достойнство седяха членовете на Комисията. Те бяха трима. Един от тях трябваше да бъде председател, както предложи Командира на „Паранойя“. И той не се излъга. Председателят се отличаваше от своите колеги по това, че носеше островърха металическа шапка. Въпросното отличие беше малко за голямата му глава и изглеждаше твърде смешно — така би изглеждала през двадесетия век шапката на Мономах или шлемът на хан Исперих, син Кубратов, на главата на някой дипломат от кариерата, попаднал на официален прием. В случая обаче не се касаеше до някакъв маскарад; шлемът не бе от театрален картон, а от истински позлатен метал. Неговото предназначение бе съобразено с вкуса на хората, които дълго бяха отсъствували от земното кълбо, и това явно беше много целесъобразно, понеже тъкмо пред този шлем се спряха космонавтите. Наистина тяхното страхопочитание понамаля, когато съзряха младото засмяно лице на председателя, тъй неотговарящо на високото му положение, Шлемът обаче изигра своята полезна роля; видът му внушаваше добри надежди за мъдрост и безпристрастие.