Публиката се разсмя и продължи смеха си с гръмоподобни ръкопляскания.
Няма защо да казваме, че Ганей бе загубил ума и дума. Когато смисълът на събитието стигна до съзнанието му, той можа само да се поклони. Той се поклони по-дълбоко и по-искрено, отколкото се бе кланял когато и да било в живота си. Сиянието на очите му затъмняваше блясъка на целия безкраен град заедно с амфитеатъра.
— Хайде — побутна го с лакът председателят и му подаде бележника. — Започнете, моля ви се, с епиграмите за Комисията.
Ганей за втори път се ощипа. Но този път това не му помогна.
— Слушайте, кажете ми най-сетне къде се намирам? Вие споменахте Земята…
Председателят се усмихна загадъчно, без да отговори.
— И тия хора тука?… — заекна Ганей.
— Да — рече председателят на ухото му. — Бъдете спокоен. Няма да има нито футбол, нито боксов мач.
— Боже господи! — въздъхна зашеметен Ганей. — Какво ли не става за някакви си двадесет години!
— За две хиляди — поправи го председателят. — Не забравяйте Айнщайн.
Ганей кимна в знак на съгласие и миг по-късно забрави за теорията на относителността. Той разтвори бележника си…
Човешкият амфитеатър слушаше притихнал. И всички виждаха и чуваха еднакво добре, понеже на най-горните места седяха хората с най-силни очи и най-остър слух.