— Още един щиглец?
— Не, председателю. В сравнение с новата му простъпка щиглецът бе само един невинен епизод… Накратко казано, аз трябваше да повторя три пъти един и същи въпрос, преди Ганей да ми отговори.
— Наистина невероятно — каза председателят. — Той не изглежда толкова тъп.
— Прав сте — отвърна Командира. — Излезе, че той, вместо да гледа в очите на Командира, както гласи член първи от устава на „Паранойя“, през цялото споменато заседание е гледал — къде мислите? В очите на Майя.
Тук Командира направи многозначителна пауза. Паузата бе използувана от тричленката за съвещание и размисъл, а от Ганей — за да впише още нещо в бележника си.
— Ясно — каза председателят.
— Повече от ясно — обади се за първи път един от членовете на тричленката. — Аз веднага я забелязах тази Майя. Тя има едни очи!
— Радвам се, че мисълта ми стигна до вас — каза Командирът. — Как трябваше да постъпим в случая? Ние, тоест аз, бяхме длъжни според устава незабавно да изхвърлим Ганей от кораба. Но доколкото космическото пространство не бива да се задръства с тела, чужди на естеството му, ние, тоест аз, го оставихме на звездолета. За оправдание може да ни послужи само обстоятелството, че не разполагахме с друг астробиолог.
— Правилно — кимна председателят, при което Ганей го погледна с широко отворени очи и записа още нещо в бележника си.
— Задоволихме се да го изолираме временно от всякакъв видим контакт с очите на Майя… За съжаление с това нашите изпитания не свършиха — продължи Командира. — Много скоро произлезе нещо, което ни накара да се замислим сериозно за съдбата на нашата експедиция. Това стана по време на принудителното ни кацване на една от планетите в съзвездието „Косите на Вероника“. В нашия корабен дневник тази планета е означена като КВ-Х-2745910, макар Ганей по причини, които тогава бяха още непонятни за нас, настояваше да я наречем Хризантемата на Вероника. Както се досещате, подобно предложение не можеше да ни остави безразлични. То ни накара да засилим своята бдителност. По-късно решихме изобщо да избягваме кацането на подобни планети.
— Защо така? — попита учтиво председателят.
— Поради особеностите на тоя вид планети… КВ-Х-2745910 бе населена само с дребна и безопасна фауна, но имаше за съжаление силно развита флора. Главното бе флората. Преобладаваха тревисти звездоцветни растения, храсталаци, които издаваха определена миризма, и някакви странни безцветни дървоподобни…
Тук Ганей неочаквано захлопна бележника си така, че всички трепнаха. В очите му тъмнееше страдание. Председателят го изгледа:
— Искате да кажете нещо?
— Как може да се приказва така за Хризантемата на Вероника! — възкликна Ганей. Слабичкото му лице бе станало мораво. — Чуйте, та това е… Аз нямам думи…
— Моля, намерете думите си — каза хладно председателят.
— Това е кощунство — каза Ганей. — Тук си позволяват да оскърбяват Вселената…
— Момент — прекъсна го председателят. — Трябва да ви напомня, че всеки си има своя гледна точка. Поне в епохата, когато вашият звездолет е литнал към звездите, това е било толкова естествено, колкото и нежелателно.
— Възможно… Но вие не знаете каква планета е Хризантемата. Та самата дума планета звучи за нея обидно. Това е един цветен сън, зареян в пространствата, шедьовър на вселенското въображение!… Представете си за миг една безкрайна равнина, разлюляно море от цветя с невиждана форма, с всички багри на дъгата… Равнина, излъчваща светлина и аромат, мир и хармония… И на тоя фон — горички от дървообразни, както ги нарекоха тук, а всъщност — дървеса със златисти корони и бисерносинкавн дънери… И причудливите контури на онези лилави и пурпурни скали, които се издигат тук-таме като стражи на красотата, като паметници на древни божества… Боже мой, колко беден е човешкият език!… Листенцата на онези цветя бяха едри колкото човешка длан, но толкова нежни, че умираха от едно докосване. Когато минавах край тях, цветовете се разтваряха и накланяха към нозете ми, сякаш ми казваха; „Добре дошъл, Ганей, добре дошли, мили хора! Толкова дълго ви чакахме!“…
— Фантазии — обади се Командира. — Аз лично съм се разхождал сред тия цветя, доколкото липсваше пространство без цветя. Мога да свидетелствувам с чиста съвест, че подобен феномен не се наблюдаваше: тия растения нито се разтваряха, нито се покланяха. Само пречеха на движението.
— И още — продължи Ганей, сякаш не бе чул забележката на Командира и с поглед, конто минаваше извън стените на залата — представете си над една такава равнина леки цветни облаци от птици, нещо средно между колибри и орхидеи… Тези облаци се спускаха ниско над цветята и замираха в целувка, от която се ражда живот и светлина… О, и всичко това тук се нарича флора, фауна!