— Да? — каза председателят. — Как разбрахте тези неща?
— Неговият доклад — каза бавно и с мрачна тържественост Командира, — неговият доклад бе написан в мерена реч!
— И таз добра! — възкликна председателят, тоест третият член на комисията, тъй като развълнуваният Командир бе успял междувременно да обиколи трибуната.
В залата отново настъпи тишина. Командира мълчеше и гледаше пред себе си със съзнанието, че е завършил своето дело. Мрачният мъж се усмихна. Човекът, който нямаше какво да каже, така вдъхновено кимаше, че всички се изплашиха да не получи фрактура на вратните прешлени. Ганей драскаше с трескава бързина в бележника си.
Председателят се бе загледал в светлините на необятния град — там, долу, на петстотин метра под антигравитационната зала — и едва ли някой би могъл да отгатне направлението на мислите му. Челото му беше гладко, устните — неподвижни, очите — безстрастни. Той свали шлема от главата си, почеса се и пак го сложи.
— Мога ли да видя доклада?
Командира тутакси измъкна изпод китела си един изпомачкан свитък и го подаде, като чукна токове.
Председателят се наведе над доклада. Този път Ганей не записваше нищо, а напрегнато следеше чертите на младото председателско лице, сякаш от неговия израз зависеше животът му.
Председателят подаде свитъка на своите колеги и докато чакаше да свършат с четенето, гледаше към Ганей, като че се опитваше да реши някаква сложна задача. После тричленката опря гърбове и затвори очи.
— Интересен доклад — каза най-после председателят. — От известно гледище, разбира се. Примитивна образност, сила на чувствата и тъй нататък. Но никаква научна стойност… Ще прибавите ли още нещо? — обърна се той към Командира.
— Не зная дали си струва трудът — заяви Командира. — Имам честта да представлявам мисията на „Паранойя“ и не бих желал да си хабя думите напразно. Все пак ще си позволя да подсиля още малко впечатлението от своите показания… След представянето на Ганеевия доклад свиках незабавно нашия Научен съвет. Мненията бяха извънредно противоречиви. Едни настояваха Ганей да бъде подложен на продължително лечение в кастрационната камера на звездолета; други — да бъде настанен на някой от безбройните астероиди, между които непрестанно се провираше нашият кораб; трети, ръководени от фалшиво чувство на хуманност, държаха много да му се даде едноминутна почивка в дюзите на реактора, дето бацилите от Хризантемата на Вероника биха били незабавно издухани… Аз обаче не се съгласих. Аз отговарях за целостта, телесна и душевна, на всички членове на екипажа и си представих какви затруднения биха ми причинили подобни решения след завръщането на нашата родна Земя. В крайна сметка поискахме Ганей за известно време да не излиза от своята каюта. Той прие разумно решението ни. Стори ми се дори, че се зарадва. На кораба настъпи кратко затишие. Казвам кратко, защото скоро след това се случи неприятно сблъскване между някои членове на екипажа.
— Нима? — рече председателят.
— Да — отвърна Командира. — Сблъскването стана между Майя и лекарката. Във формата на ръкопашен бой… Първата ни мисъл бе, че антагонизмът между тези жени се дължи на разликата в боите им: лекарката бе блондинка, а Майя — брюнетка.
— Не брюнетка, а шатенка — внесе поправка Ганей. — Държа да се отбележи в протокола… Моля да не ми се приписват слабости, които нямам.
— Взема се под внимание — каза председателят. — Продължавайте, Командире.
— Дадохме успокоителни хапове на жените и сами глътнахме такива. На следния ден обаче сбиването се повтори — този път в по-тежка форма, защото в ръката на Майя остана великолепен кичур руси коси… Едва тогава и благодарение на отличния нюх на нашия колега — тук Командира ласкаво наклони глава към мрачния стар мъж — ние открихме причината на конфликта.
— А именно? — подкани председателят.
— А именно: под възглавниците на двете жени намерихме листове с мерена реч.
— Пак на астробиологическа тема? — рече изумен председателят.
— Не, на съвсем друга тема…
— О! И на какво бе посветена мерената реч?
— На жените — каза Командира. — На всяка поотделно.
— О! — повтори председателят и бутна шлема си на тила. Той даже забрави да го предаде на своя съсед, въпреки че Командира енергично обикаляше трибуната. — Тук е нужно да изясним един кардинален въпрос… Гражданино Ганей, в коя от двете бяхте влюбен?
— И в двете — каза скромно Ганей, като погледна обувките си.
Гърбовете на тричленката се залепиха един о друг и се отлепиха след продължително общуване.