— Не ни е много ясно — каза председателят. — Но от известно гледище това би могло да се извини. Като рецидив на неуправляемите хромозоми… Все пак, какъв беше вашият краен избор?
— Майя — отвърна все така скромно Ганей. — Тъй или иначе тя е шатенка. Нейното естество има по-топъл характер.
— Хм, да — каза само председателят.
Командира подръпна полите на тъмния си кител, при което ордените на гърдите му сърдито звъннаха.
— Как трябваше да постъпим в този случай? Ние намерихме най-доброто решение: забранихме на Ганей да се занимава с мерена реч до завръщането ни на Земята.
— Разумна постъпка — одобри председателят.
— Да — въздъхна Командира. — Трябва обаче да отбележа, че резултатът бе повече от печален… От този момент нататък на „Паранойя“ се появи някаква нечиста сила, дух на хаос и смут. Започнахме да намираме листчета с мерена реч във всички кътове и кътчета на звездолета: в коридорите на главния корпус, в каюткомпанията, под леглата на екипажа, в баните и дезинфекционните камери. Дори отводните тръби на мивките бяха задръстени… Ние запазихме няколко образеца като веществени доказателства.
— Благодаря — каза председателят.
— Източник на този потоп от листчета очевидно бе кабината за управление, защото след дежурство на Ганей индикаторите показваха, че той не е следил индикаторите… Корабът започна да натежава от неимоверните количества хартия. Скоростта му намаля. Появи се опасност да спрем и да увиснем безнадеждно в пространството… Най-необяснимото бе, че екипажът и членовете на Научния съвет проявиха интерес към листчетата. Четяха ги даже на важни заседания. Понякога избухваха в непочтителен смях.
— Защо непочтителен?
— Голяма част от мерената реч засягаше мене и моя помощник — обясни срамежливо Командира.
Той бръкна в десния си джоб и подаде два листа на председателя. Тричленката събра глави над листовете. Миг по-късно залата със светещи карти на съзвездия и галактики се разтърси и потрепера. Тричленката се смееше с все гърло… Ганей се сепна и се огледа. Тримата му колеги от „Паранойя“ тревожно се размърдаха, но запазиха присъствие на духа. А залата продължаваше да се тресе и даже светлините на безкрайния град под нея като че почнаха да се вълнуват.
Пръв се опомни, разбира се, председателят. За да върне устата си в нормално положение, той притисна бузи с мощните си юмруци и погледна към Командира:
— Свършихте ли?
— Свършвам… — каза неопределено Командира. — Желая да бъда обективен и да прибавя нещо в полза на Ганей. След почистването на звездолета от хартиите той се вразуми. Разложението сред екипажа бе прекратено. Ганей полагаше всички усилия да бъде полезен на мен и на нашата мисия.
— Това е добре — забеляза председателят.
— Да, той гореше просто от желание да помага. Но…
— Но?
— Но работата почти винаги завършваше с това, че трябваше да го спасяваме от благородните му пориви… Да вземем например случая с аварията на дефектния ляв отражател на реактора, която се повтори малко преди пристигането на Четвъртата планета на Гама. Той се спусна пръв да поправя пукнатината и трябваше цялата ни команда да се хвърли след него и да го хване за пеша, за да ие се превърне в облаче пара… Или, да речем, когато Майя заболя от космоскука. Гаией прояви истинско себеотрицание. По цели нощи бдеше над нея, опитваше се да я развесели. Но какво произлезе от това негово себеотрицание? Произлезе едно бебе.
— Ясно — рече председателят, — Всичко е ясно… Някой да иска да добави нещо?
Човекът, който нямаше какво да каже, направи крачка напред:
— Всичко, което изрече тук всеуважаваният Командир ка „Паранойя“, е абсолютно вярно, тоест вярно е безусловно и непреходно.
— Радвам се — каза председателят.
— Само още нещо, което Командира несъзнателно пропусна. Нашият бивш астробиолог много често крадеше от склада лъченепроницаеми скафандри.
— Че защо са му били те?
Но човекът, който нямаше какво да каже, бе изчерпал запаса си от думи. Той нямаше какво да каже. Командира се усмихна снизходително:
— Моят помощник желае да съобщи, че Ганей от време на време излизаше в космическото пространство без разрешение. Заедно с космотелеграфистката Майя.
— Защо?
— За да можел да сравни по-добре блясъка на очите й с този на крайпътните звезди… Веднъж едва не ги загубихме в околностите на Еридан. Трябваше да се върнем цял половин парсек, за да ги приберем на кораба.
— Това е вече много — каза председателят.
Това наистина бе вече много. Комисията за психоантисептични решения проявяваше признаци на умора. Повествованието за драматичните събития на „Паранойя“ и чувството за отговорност, което растеше всеки изминат миг, бе претоварило дори широките плещи на тримата млади гиганти.