За съжаление не го улучих. Ритнах някого наистина, но очевидно не Шегаджията, защото той изобщо не реагира. Трябва да съм улучил младоженката, която седеше до него. Повече опити не направих и той, необезпокояван, подхвана любимата си тема.
— Приятели — започна той с треперещ глас и в очите му блесна сълза, — преди да се разделим — някои от нас може би никога няма да се срещнат отново на земята, — преди тази млада и невинна съпружеска двойка, която днес пое бремето на безбройните изпитания и несгоди на съпружеския живот, да изостави покоя си, за да срещне горчивината и разочарованията на нашето сиво и скучно всекидневие, аз искам да предложа тост, който не бе произнесен от никого.
На това място той изтри споменатата вече сълза, а гостите приеха тържествен вид и се стараеха да чупят орехите колкото е възможно по-тихо.
— Приятели — продължи той, като все повече навлизаше в изразителния си миньорен тон, — на малцина сред нас тук не се е случвало в едно или друго време да разберат какво значи да загубиш поради смърт или раздяла скъп, любим човек, а може би двама или трима.
При тия думи той сподави едно ридание, а в края на масата, лелята на младоженеца, чийто по-голям син неотдавна бе напуснал страната с роднински пари и при ясното условие да не се връща никога, започна да плаче тихо, ронейки сълзи в пудинга.
— Ето, това прекрасно момиче, което седи до мен — продължи Шегаджията, като прочисти гърлото си и сложи нежно ръка на рамото на младоженката, — преди няколко години, както всички знаете, загуби майка си. Лейди и джентълмени, нима има нещо по-страшно от смъртта на майката!
Думите оказаха, разбира се, своето въздействие и младоженката се разрида. В желанието си да поправи работата и да я успокои, младоженецът — самият той разтревожен и смутен от създалото се положение — й прошепна, че това може би е за добро и че едва ли някой от познатите на покойната дама би пожелал тя да възкръсне. Новоизпечената му съпруга обаче го прекъсна и с възмущение заяви, че ако той е толкова радостен от смъртта на майка й, трябвало е да й го каже по-рано и тогава тя за нищо на света нямало да се омъжи за него. Съпругът млъкна и потъна в тъжни размишления.
Вдигнах очи — до тоя миг старателно избягвах да направя това — и за нещастие срещнах погледа на един мой колега, журналист, който седеше на отсрещната страна на масата. Двамата се разсмяхме неудържимо и с това си спечелихме репутацията на безчувствени и груби хора, с каквато навярно се ползуваме и до днес.
Шегаджията, единственият човек, който все още се чувствуваше добре, на тази някога празнична маса, продължи да опява с нескрито удоволствие.
— Приятели — каза той, — може ли да забравим в този радостен ден скъпата майка? Можем ли да забравим онези, които сме загубили — майката, бащата, брата, сестрата, детето, приятеля? Не, лейди и джентълмени! Тогава нека в разгара на нашата веселба си спомним за тези изгубени скитащи души. Нека между чашата вино и веселата шега си спомним за „отсъствуващите приятели“.
Чашите се изпразниха под съпровод на сподавени ридания и тихи въздишки и гостите станаха от масата, за да си измият лицата и да успокоят мислите си. Младата жена, след като отклони помощта на своя съпруг, бе настанена в каретата от баща си и замина, очевидно изпълнена с лоши предчувствия за бъдещото си „щастие“ с такова безсърдечно чудовище, каквото току-що й се бе видял нейният мъж.
Оттогава самият Шегаджия стана „отсъствуващ приятел“ в този дом.
Всичко хубаво, но аз се отклоних от своята трогателна история.
— Гледай да не я забавиш — каза ми редакторът. — Донеси ми я на всяка цена към края на август. Имам намерение тази година да пусна коледния брой по-рано. Знаеш, че миналата година се занимавахме с него чак до октомври. Не искам „Клипър“ да ни изпревари и този път.
— Бъди спокоен — отговорих аз лекомислено, — ще я надраскам бързо. Тая седмица нямам много работа и ще започна веднага.
По пътя за в къщи аз се напрягах да измисля някакъв трогателен сюжет, но нито една трогателна мисъл не ми идваше на ум. Главата ми бе изпълнена до пръсване с комични образи и ако не бях се успокоил с последния брой на „Пънч“, сигурно щях да получа удар.
„Не, ясно е, че сега не съм настроен за мелодрама — казах си аз. — Безсмислено е да се измъчвам. Остава още много време; по-добре е да почакам, докато ми стане тъжно.“
Дните обаче се изнизваха един след друг, а на мен ми ставаше все по-весело и по-весело. Към средата на август положението стана застрашително. Ако през идущата седмица или най-късно до десет дни не успеех да се настроя на тъжна вълна, коледният брой на нашето седмично списание нямаше да има с какво да трогне британските читатели и репутацията му на първокласно семейно четиво щеше да пострада непоправимо.