Выбрать главу

За съжаление не го улучих. Ритнах някого наистина, но очевидно не Шегаджията, защото той изобщо не реагира. Трябва да съм улучил младоженката, която седеше до него. Повече опити не направих и той, необезпокояван, подхвана любимата си тема.

— Приятели — започна той с треперещ глас и в очите му блесна сълза, — преди да се разделим — някои от нас може би никога няма да се срещнат отново на земята, — преди тази млада и невинна съпружеска двойка, която днес пое бремето на безбройните изпитания и несгоди на съпружеския живот, да изостави покоя си, за да срещне горчивината и разочарованията на нашето сиво и скучно всекидневие, аз искам да предложа тост, който не бе произнесен от никого.

На това място той изтри споменатата вече сълза, а гостите приеха тържествен вид и се стараеха да чупят орехите колкото е възможно по-тихо.

— Приятели — продължи той, като все повече навлизаше в изразителния си миньорен тон, — на малцина сред нас тук не се е случвало в едно или друго време да разберат какво значи да загубиш поради смърт или раздяла скъп, любим човек, а може би двама или трима.

При тия думи той сподави едно ридание, а в края на масата, лелята на младоженеца, чийто по-голям син неотдавна бе напуснал страната с роднински пари и при ясното условие да не се връща никога, започна да плаче тихо, ронейки сълзи в пудинга.

— Ето, това прекрасно момиче, което седи до мен — продължи Шегаджията, като прочисти гърлото си и сложи нежно ръка на рамото на младоженката, — преди няколко години, както всички знаете, загуби майка си. Лейди и джентълмени, нима има нещо по-страшно от смъртта на майката!

Думите оказаха, разбира се, своето въздействие и младоженката се разрида. В желанието си да поправи работата и да я успокои, младоженецът — самият той разтревожен и смутен от създалото се положение — й прошепна, че това може би е за добро и че едва ли някой от познатите на покойната дама би пожелал тя да възкръсне. Новоизпечената му съпруга обаче го прекъсна и с възмущение заяви, че ако той е толкова радостен от смъртта на майка й, трябвало е да й го каже по-рано и тогава тя за нищо на света нямало да се омъжи за него. Съпругът млъкна и потъна в тъжни размишления.

Вдигнах очи — до тоя миг старателно избягвах да направя това — и за нещастие срещнах погледа на един мой колега, журналист, който седеше на отсрещната страна на масата. Двамата се разсмяхме неудържимо и с това си спечелихме репутацията на безчувствени и груби хора, с каквато навярно се ползуваме и до днес.

Шегаджията, единственият човек, който все още се чувствуваше добре, на тази някога празнична маса, продължи да опява с нескрито удоволствие.

— Приятели — каза той, — може ли да забравим в този радостен ден скъпата майка? Можем ли да забравим онези, които сме загубили — майката, бащата, брата, сестрата, детето, приятеля? Не, лейди и джентълмени! Тогава нека в разгара на нашата веселба си спомним за тези изгубени скитащи души. Нека между чашата вино и веселата шега си спомним за „отсъствуващите приятели“.

Чашите се изпразниха под съпровод на сподавени ридания и тихи въздишки и гостите станаха от масата, за да си измият лицата и да успокоят мислите си. Младата жена, след като отклони помощта на своя съпруг, бе настанена в каретата от баща си и замина, очевидно изпълнена с лоши предчувствия за бъдещото си „щастие“ с такова безсърдечно чудовище, каквото току-що й се бе видял нейният мъж.

Оттогава самият Шегаджия стана „отсъствуващ приятел“ в този дом.

Всичко хубаво, но аз се отклоних от своята трогателна история.

— Гледай да не я забавиш — каза ми редакторът. — Донеси ми я на всяка цена към края на август. Имам намерение тази година да пусна коледния брой по-рано. Знаеш, че миналата година се занимавахме с него чак до октомври. Не искам „Клипър“ да ни изпревари и този път.

— Бъди спокоен — отговорих аз лекомислено, — ще я надраскам бързо. Тая седмица нямам много работа и ще започна веднага.

По пътя за в къщи аз се напрягах да измисля някакъв трогателен сюжет, но нито една трогателна мисъл не ми идваше на ум. Главата ми бе изпълнена до пръсване с комични образи и ако не бях се успокоил с последния брой на „Пънч“, сигурно щях да получа удар.

„Не, ясно е, че сега не съм настроен за мелодрама — казах си аз. — Безсмислено е да се измъчвам. Остава още много време; по-добре е да почакам, докато ми стане тъжно.“

Дните обаче се изнизваха един след друг, а на мен ми ставаше все по-весело и по-весело. Към средата на август положението стана застрашително. Ако през идущата седмица или най-късно до десет дни не успеех да се настроя на тъжна вълна, коледният брой на нашето седмично списание нямаше да има с какво да трогне британските читатели и репутацията му на първокласно семейно четиво щеше да пострада непоправимо.