Не беше особено голяма утеха. Тази нощ излязох и тичах с вълка и Бърич не ми се скара. Но не успяхме да тичаме надалеч и кръвта, която проляхме, не беше онази, която исках да видя да тече, и топлото прясно месо не можа да запълни празнотата в мен.
И така, аз си спомних кой съм. Двамата с Бърич отново започнахме да разговаряме откровено като приятели. Той се отказа да ми нарежда какво да правя, ала не без подигравателно да изрази съжалението си. Припомнихме си как да се смеем като някога, как да спорим. Но колкото повече си припомняхме, толкова повече осъзнавахме онова, което бяхме изгубили.
Денем. Бърич нямаше достатъчно работа. Преди се бе грижил за бъкипските коне, хрътки и соколи. Наблюдавах го как си намира задачи, за да си запълни времето, и знаех, че копнее за животните, за които толкова дълго се беше грижил. На мен ми липсваше суетнята и хората в двора, но най-много жадувах за Моли. Измислях си разговорите, които щяхме да водим, берях ливадник и острица, защото ухаеха на нея, нощем лежах и си спомнях докосването на дланта й по лицето ми. Ала не разговаряхме за тези неща. Опитвахме се да съберем отделните части от себе си, за да възстановим целостта си. Бърич ходеше на риба, аз — на лов. Имаше кожи за остъргване, ризи за пране и кърпене. Трябваше да се носи вода. Живееше се. Веднъж той се опита да ми обясни, че трябвало да си отиде и да ме остави сам. Не можех да му го позволя.
— Хайде да идем на риба — неочаквано предложих аз. Той дълбоко си пое дъх и кимна. Отидохме на риба и този ден повече не разговаряхме за това.
Но мен ме бяха затворили, бяха ме измъчвали с глад, бяха ме пребивали до смърт. От време на време, когато ме гледаше, знаех, че вижда белезите. Бръснех шева на бузата си. Косата над челото, където ми бяха разбили главата, бе бяла. Никога не отваряхме дума за тези неща. Отказвах да мисля за тях. Но никой не може да ги преживее, без да се промени.
Нощем сънувах. Кратки живи сънища, замръзнали мигове от огън, изгаряща болка, безнадежден страх. Събуждах се, облян в ледена пот. Докато седях на леглото в мрака, от тези сънища не оставаше нищо, никаква следа, по която да тръгна. Само болката, страхът, гневът, ядът. Но главно страхът. Непреодолимият страх, от който треперех и се задъхвах, от който очите ми се насълзяваха и в устата си усещах кисел вкус.
Първия път се изправих на леглото с безмълвен вик. Бърич също се надигна, сложи ръка на рамото ми и ме попита какво ми е. Отблъснах го толкова грубо, че той се удари в масата и едва не я прекатури. Страхът и гневът избухнаха в миг на ярост — щях да го убия просто защото беше наблизо. В този момент се презирах толкова силно, че нямах друго желание, освен да унищожа всичко, свързано с моята личност. Мразех целия свят. „Братко, братко, братко“ — отчаяно заскимтя в мен Нощни очи и Бърич залитна с нечленоразделен вик. След малко успях да преглътна и да промълвя:
— Кошмар, нищо повече. Извинявай.
— Разбирам — рязко отвърна той и после прибави замислено: — Разбирам. — Върна се на леглото си. Но всъщност разбираше, че не може да ми помогне.
Не сънувах кошмари всяка нощ, но ме спохождаха достатъчно често, за да се боя от леглото. Бърич се преструваше, че спи, но знаех, че лежи буден, докато аз водя нощните си битки. Не си спомнях сънищата, спомнях си само мъчителния ужас, който ми носеха. И преди бях изпитвал страх. Често. Когато се бях борил с претопените, когато се бяхме сражавали с воините от алените кораби, когато се бях сблъскал с Ведра. Страх, който предупреждаваше, който подтикваше, който даваше на човек кураж да остане жив. Но нощният страх бе обезсилващ ужас, надежда, че смъртта ще дойде и ще сложи край, защото бях пречупен и знаех, че съм готов да им дам всичко, за да не изпитвам повече болка.
Няма отговор на такъв страх, нито на срама, който върви заедно с него. Опитах с гняв, опитах с омраза. Не можеха да го удавят нито сълзите, нито брендито. Той проникваше в мен като отвратителна миризма и обагряше всичките ми спомени, замъгляваше себеусещането ми. Нито един миг на радост, страст или смелост не бе точно такъв, какъвто го помнех, защото умът ми винаги предателски прибавяше: „Да, известно време беше така, но после дойде онова и сега ти си такъв“. Този страх постоянно дебнеше в мен. С някаква болезнена увереност знаех, че ако бъда принуден, ще се превърна в него. Вече не бях Фицрицарин. Бях онова, което беше останало от него, след като страхът го бе прогонил от тялото му.
На втория ден след като Бърич остана без бренди, му казах: