— Ако искаш, иди в Бъкип.
— Нямаме пари за провизии и не остана нищо за продан. — Заяви го безизразно, като че ли аз бях виновен. Седеше край огъня. Дланите му едва забележимо трепереха. — Сега ще трябва да се оправяме сами. Има достатъчно дивеч. Ако не можем да се изхранваме тук, заслужаваме да гладуваме.
— Ще се справим ли — спокойно попитах аз.
Бърич ме погледна с присвити очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Че няма повече бренди.
— И смяташ, че не мога да мина без бренди ли? — Вече започваше да кипи. Откакто брендито бе свършило, нервите му бяха опънати.
Свих рамене.
— Само питам. — Седях неподвижно, не го гледах и се надявах да не избухне.
— Е, ще трябва да проверим — след малко съвсем тихо каза Бърич.
Помълчах. После попитах:
— Какво ще правим?
Той ме стрелна с ядосан поглед.
— Нали ти казах! Ще ходим на лов.
Кимнах.
— Ясно. Искам да кажа… после. Вдругиден.
— Ами, ще ходим на лов. Известно време ще се прехранваме така. Но рано или късно ще ни се прииска нещо, което не можем да си осигурим сами. Сенч ще ни носи някои неща, ако може. Бъкип е обран до шушка. Ще се наложи да отида в града и да се цаня някъде, ако ме вземат. Но засега…
— Не — тихо го прекъснах. — Исках да кажа… не може вечно да се крием, Бърич. Какво ще правим после?
Беше негов ред да помълчи.
— Не съм мислил много за това. Отначало просто трябваше да те скрия някъде, докато се възстановиш. После ми се струваше, че никога…
— Но сега съм тук. — Поколебах се. — Търпение.
— Мисли те за мъртъв — рязко отвърна Бърич, може би по-грубо, отколкото бе възнамерявал. — Истината знаем само ние със Сенч. Преди да те извадим от ковчега не бяхме сигурни. Ако дозата беше прекалено силна, можеше да си умрял или да си замръзнал от дните, прекарани в земята. Нали видях какво са ти направили. — Той замълча и за миг ме погледна. Изглеждаше измъчен. После поклати глава. — Съмнявах се, че ще оцелееш. Затова не обнадеждихме никого. И когато те извадихме… — Пак поклати глава. — Отначало не приличаше на нищо. Имаше прекалено много рани… Не знам какво е накарало Търпение да почисти и превърже раните на мъртвец, но ако не беше… После… това не беше ти. След първите няколко седмици ми призляваше при мисълта какво сме направили. Струваше ми се, че сме вкарали вълча душа в човешко тяло.
Погледна ме. Сякаш не можеше да повярва на спомена.
— Ти се хвърли към гърлото ми. Първия ден искаше да избягаш. Аз не те пусках и ти се хвърли да ми прегризеш гърлото. Не можех да покажа на Търпение това зъбещо се, ръмжащо същество, камо ли…
— Мислиш ли, че Моли…
Бърич извърна очи.
— Сигурно е чула, че си умрял. — И неловко прибави: — Някой беше палил свещ на гроба ти. Снегът беше разринат и когато дойдох да те изровя, видях парченцето восък.
— Като куче след кокал.
— Беше ме страх, че няма да разбереш.
— Не разбрах. Просто приех думата на Нощни очи.
Повече не можех. Опитах се да не продължавам този разговор. Ала Бърич бе неумолим.
— Ако се върнеш в Бъкип, ще те убият. Ще те обесят над вода и ще изгорят тялото ти. Или ще те разкъсат на парчета. Но ще се погрижат този път да си наистина мъртъв.
— Толкова ли много ме мразят?
— Дали те мразят? Не. Обичаха те, поне които те познаваха. Но ако се върнеш, ще ги е страх от теб. Не можеш да им го обясниш като фокус. Осезанието не е магия, на която се гледа с добро око. Когато обвинят някого, че го е използвал, след което той умре и го погребат… е, за да те запомнят с добро, трябва да си останеш мъртъв. Ако те видят, ще решат, че Славен е бил прав, че си упражнявал Дивата магия и с нейна помощ си убил краля. И пак ще те убият. Този път завинаги. — Бърич рязко се изправи и два пъти обиколи стаята. — Проклет да съм, добре щеше да ми дойде едно бренди.
— И на мен — тихо отвърнах аз.
След десет дни дойде Сенч. Старият убиец вървеше бавно по пътеката, подпираше се с тояга и носеше раница. Беше топло и той бе свалил качулката на плаща си. Вятърът развяваше дългата му сива коса. Беше си пуснал брада и приличаше на калайджия. Покрит с белези старец, може би, но вече не Пъпчивия. Вятърът и слънцето бяха казали своето. Бърич бе отишъл на риба. В негово отсъствие Нощни очи беше дошъл да се погрее на стъпалата, но когато подуши миризмата на Сенч, бързо се скри в гората зад хижата. Останах сам.
Известно време го наблюдавах. Зимата го бе състарила. Но крачеше по-твърдо, отколкото преди, сякаш лишенията го бяха калили. Отидох да го посрещна. Чувствах се странно плах и засрамен. Когато ме видя, той спря на пътеката. Приближих се.
— Момко? — Предпазливо попита Сенч. Успях да кимна и да се усмихна. Неговата усмивка ме смири. Той пусна тоягата, за да ме прегърне, и притисна буза към моята, като че ли бях дете. — О, Фиц, Фиц, момчето ми — с огромно облекчение каза Сенч. — Мислех, че сме те изгубили. Мислех, че сме направили нещо по-страшно от това да те оставим да умреш. — Старческите му ръце бяха жилави и здрави.