В стаята не се чуваше нито звук, освен собствения ми глас. Сенч бе като вцепенен. Изражението на Бърич ме разгневи още повече. Той се опита да възвърне гордостта и достойнството си и тихо отвърна:
— Баща ти ме натовари с тази задача, Фиц. Аз направих всичко възможно, момчето ми. Последните думи, които ми каза моят принц, Рицарин, бяха „Отгледай го добре“. И аз…
— И ти се отказа от следващите десет години от живота си, за да отгледаш нечие копеле — с яростен сарказъм го прекъснах аз. — Грижеше се за мен, защото всъщност не можеше да правиш нищо друго. През целия си живот, Бърич, ти си се грижил за някой друг, на първо място си поставял някой друг, жертвал си нормалния си живот заради някой друг. Верен като куче. Това живот ли е? Никога не ти ли се е искало да принадлежиш на самия себе си и сам да взимаш решения? Или причината е страхът? — Почти виках. Когато думите ми се изчерпаха, го погледнах, задъхан от гняв.
Като малък, често си обещавах, че някой ден ще го накарам да си плати за всеки шамар, който ми е зашлевил, за всеки път, когато едва се държах на крака, но той ме караше да чистя конюшнята. С тези думи десетократно бях удържал това детинско обещание. Бърич бе онемял от мъка. Видях, че гърдите му рязко се надигат, сякаш го бях пронизал с кинжал. — Не бях сигурен откъде са дошли тези думи, но беше късно да ги върна. Извинението нямаше да поправи стореното, нямаше да ги промени. Прииска ми се да ме удари.
Той колебливо се изправи и крачетата на стола му изскърцаха по дъсчения под. Самият стол се прекатури с трясък. Бърич, който крачеше съвсем стабилно дори след бутилка бренди, сега лъкатушеше като пиян. Стигна до вратата и излезе в нощта. Аз останах на масата и усещах, че нещо в мен се вцепенява. Надявах се да е сърцето ми.
Настана тишина. За дълго. После Сенч въздъхна и попита:
— Защо?
— Не знам. — Бях майстор на лъжата. Самият Сенч ме беше научил. Втренчих се в огъня. За миг едва не се опитах да му обясня. Реших, че не мога. Без да искам, започнах да увъртам. — Може би защото трябва да се освободя от него. От всичко, което е правил за мен, макар и да не съм го искал. Той трябва да спре да прави неща, за които никога не мога да му се отплатя. Жертви, които никой не би направил за друг. Повече не искам да съм му длъжник. Не искам да дължа нищо на никого.
Гласът на Сенч беше напълно безизразен. Дланите му лежаха върху бедрата му, неподвижно, почти спокойно. Ала зелените му очи бяха изгубили цвета си на медна руда и в тях се бе настанил гневът.
— Още откакто се върна от Планинското кралство, ти сякаш се опитваше да се скараш с всички. Когато се цупеше като малък, го отдавах на възрастта ти. Но ти донесе със себе си… ярост. Като предизвикателство към целия свят да те убие, ако може. Не само че се изпречи на пътя на Славен: най-опасното беше, че го направи сам. Бърич не беше единственият, който го разбираше. Припомни си миналата година: накъдето и да се обърнех, виждах Фиц да ругае света, да се бие, да води сражение, целият увит в бинтове, пиян като моряк или отпуснат като пача и молещ за бренди. Кога си бил спокоен и съсредоточен, кога си се веселил с другари? Ако не предизвикваше враговете си, ти отблъскваше приятелите си. Какво се случи между вас с шута? Къде е Моли? Ти току-що обиди Бърич. Кой е следващият?
— Ти, предполагам. — Това бе неизбежно. Не исках да изрека тези думи, но не можех да премълча. Беше време.
— С всичко, което наговори на Бърич, ти вече стигна прекалено далеч.
— Знам — откровено отвърнах и го погледнах в очите. Срещнах погледа му. — Отдавна не си доволен от нищо, което правя. Бърич също. И всички останали. Изглежда, напоследък не съм в състояние да взимам правилни решения.
— Съгласен съм — безмилостно каза Сенч.
И ето че въгленчето на гнева ми отново се разгоря.
— Може би защото никога не съм имал възможност сам да взимам решения. Може би защото прекалено дълго съм „момче“ за всичко. Конярчето на Бърич, твой чирак, любимец на Искрен, паж на Търпение. Кога ще принадлежа сам на себе си — яростно попитах аз.
— А кога си принадлежал на друг — също толкова разпалено отби удара Сенч. — Откакто се прибра от Планините, не правиш нищо друго. Отиде при Искрен и му каза, че ти е омръзнало да си убиец, точно когато имаше нужда от теб. Търпение се опита да те предупреди да оставиш Моли на мира, но ти не пожела. Това я превърна в мишена. Ти въвлече Търпение в заговори, които я изложиха на опасност. Обвърза се с вълка, въпреки всичко, което ти каза Бърич. Оспорваше всяко мое решение за здравето на крал Умен. И предпоследната ти глупава постъпка в Бъкип беше да участваш в бунт срещу короната. Заради теб за малко да избухне гражданска война.