През нощта има един мъртъв момент, онова най-студено, най-тъмно време, когато светът забравя, че съществуват вечерта и изгревът. Време, когато е рано за ставане, но е толкова късно, че няма смисъл да си лягаш. Тъкмо тогава се прибра Бърич. Не спях, но не помръднах. Не успях да го заблудя.
— Сенч си отиде — тихо рече той. Чух го да изправя съборения стол. После седна на него и си събу ботушите. Не усетих да излъчва враждебност. Сякаш изобщо не бях изрекъл гневните си думи. Или може би мъката го бе вцепенила.
— Тъмно е — казах на пламъците. Говорех предпазливо, боях се да не разваля магията на спокойствието.
— Знам. Но той има фенер. Каза, че повече го било страх да остане, защото нямало да може да изпълни решението си. Да те остави.
Онова, против което доскоро бях негодувал, сега ми се стори предателство. Обзе ме ужас и разколеба твърдостта ми. Рязко седнах на одеялото. Дълбоко си поех дъх.
— Бърич. Онова, което ти казах…, бях ядосан, бях…
— Точно в целта. — Звукът, който издаде, можеше да е смях, ако не тегнеше от горчивина.
— Само в смисъл, че най-близките най-тежко се нараняват едни други — умолително рекох аз.
— Така е. Може би кучето наистина има нужда от господар. — Подигравателният му глас беше по-отровен от жлъчта, с която го бях залял. Онемях. Той изправи рамене и пусна ботушите си на пода. Погледна ме. — Нямах намерение да те правя точно като себе си, Фиц. Не бих го пожелал на никого. Исках да станеш като баща си. Но понякога ми се струваше, че каквото и да правиш, ти следваш моя пример. — Бърич спря, после отново заговори, съвсем тихо, без да се обръща към мен. Сякаш разказваше стара приказка на заспиващо дете.
— Роден съм в Халкидските държави. В крайбрежно градче, пристанище Лийс. Майка ми переше, за да издържа мен и баба ми. Баща ми беше умрял, преди да се родя, беше го отнесло морето. За мен се грижеше баба ми, но тя беше много стара и често боледуваше. — По-скоро чух, отколкото видях горчивата му усмивка. — Робският живот не носи добро здраве. Тя ме обичаше, но аз не бях кротко дете. А вкъщи нямаше кой да се противопостави на волята ми. Затова още съвсем малък насочих обичта си към единственото силно мъжко същество в моя свят, което се интересуваше от мен. Едно улично псе. Мръсно. Цялото в белези. Нямаше други ценности, освен оцеляването. Беше вярно само на мен. И аз на него. Не познаваше друго, освен своя начин на живот. Взимаш каквото искаш и когато го искаш и не мислиш за нищо повече. Сигурен съм, че разбираш какво искам да кажа. Съседите ме смятаха за ням. Майка ми ме смяташе за малоумен. Баба ми, убеден съм, имаше известни подозрения. Тя се опита да прогони кучето, но също като теб, аз имах собствена воля. Бях на осем години, когато приятелят ми попадна под копитата на един кон и умря. Опитваше се да открадне парче сланина. — Бърич стана от стола си и отиде при одеялата си.
Той ми бе отнел Носльо, когато бях още по-малък. Мислех го за мъртъв. Ала Бърич беше преживял действителната смърт на своя приятел. Все едно да умре самият той.
— И какво направи — тихо го попитах.
Чух го да оправя леглото си и да ляга.
— Научих се да говоря — след малко отвърна той. — Баба ми ме върна към живота. В известен смисъл насочих обичта си към нея. Не че забравих уроците на приятеля си. Станах крадец, сравнително добър. С новия си занаят направих живота на майка ми и баба ми доста по-добър, макар че нямаха представа с какво се занимавам. След пет години кървавата чума опустоши Халкида. И двете умряха и аз осиротях. Затова станах ратник.
Слушах го смаяно. Познавах го като мълчалив човек. Алкохолът никога не му развързваше езика, само го правеше още по-затворен в себе си. Сега думите се изливаха и помитаха годините, през които се бях чудил и подозирал кой е и какъв е. Нямах представа защо изведнъж говори толкова открито. Гласът му бе единственият звук в осветената от огъня стая.
— Първо се сражавах за някакъв дребен земевладелец в Халкида. Не знаех, нито пък ме интересуваше защо се бием и дали е правилно. — Той тихо изсумтя. — Както ти казах, живуркането не е живот. Но аз се справях добре. Спечелих си слава на зъл човек. Никой не очакваше едно момче да се сражава със зверска свирепост и коварство. Това беше единственото ми средство за оцеляване сред мъжете, с които служех тогава. Но един ден изгубихме поредната битка. Няколко месеца, не, близо година, се учех като баба си да мразя робовладелците. Когато избягах, направих онова, за което винаги беше мечтала тя. Дойдох в Шестте херцогства, където няма роби и робовладелци. По онова време херцог на Шоукс беше Беловлас. Служих при него. Накрая ми повериха конете. Тази работа ми хареса. Ратниците на Беловлас бяха джентълмени в сравнение с отрепките на Джекто, но въпреки това предпочитах компанията на конете пред тяхната. Когато свърши войната в Сандседж, херцог Беловлас ме взе със себе си и ме назначи в собствената си конюшня. Привързах се към един млад жребец, Неко. Грижех се за него, но той не беше мой. Беловлас ходеше с него на лов. Понякога го използваха за разплод. Но Беловлас не беше кротък човек. От време на време пускаше Неко да се бие с други жребци, както някои хора обичат да гледат бой на кучета и петли. По една кобила на сезон, и я имаше най-добрият жребец. А аз… аз бях привързан към коня. Неговият живот беше мой. И така станах човек. Или поне придобих човешки вид. — Бърич замълча за миг. Нямаше нужда да ми обяснява повече. След малко въздъхна и продължи: — Херцог Беловлас продаде Неко и шест кобили и аз отидох с тях. На север по крайбрежието, в Рипон. — Той се прокашля. — В конюшнята на оня човек се появи някаква конска болест. Неко умря само ден след като се беше разболял. Успях да спася две от кобилите му. Това ми помогна да не се самоубия. Но после се отчаях. Не ставах за нищо, освен да пия. Освен това в конюшнята не бяха останали достатъчно животни. Пуснаха ме да си вървя. Накрая пак станах ратник, този път при един млад принц — баща ти. Беше дошъл в Рипон, за да уреди граничния спор между Шоукското и Рипонското херцогство. Не знам защо сержантът му ме взе. Бях останал без пари и три дни не бях слагал и капчица в устата си. Не отговарях на стандартите им като човек и още по-малко като ратник. През първия месец на служба при Рицарин два пъти ме изправяха пред него за провинения. За сбиване. Също като куче или жребец, аз си мислех, че няма друг начин да се докажа пред другите.