Ала тя не знаела, че няколко дни след погребението Бърич и Сенч, моят наставник в убийството, дошли на гроба и разровили падналия сняг и замръзналите буци пръст, нахвърляни върху ковчега ми. Бърич разбил капака, извадил трупа ми и с помощта на собственото си вълшебно Осезание повикал вълка, на който била предадена душата ми. И двамата изтръгнали тази душа от звяра и отново я затворили в измъченото тяло, от което била избягала. Изправили ме на крака, за да вървя отново като мъж, да си спомня какво е да имаш крал и да си му дал обет. И до ден-днешен не зная дали съм им благодарен. Навярно, както твърди шутът, те не са имали друг избор. Или пък не може да има нито признателност, нито обвинения, а само признаване на силите, които ни водят към неизбежната ни участ.
(обратно)1 Раждане от гроба
В Халкидските държави съществува робство. Робите се използват за всякакъв тежък труд. Те са миньори, ковачи, гребци на галерите, извозват каруците със сметта, работят на полето и в публичните домове. Странно, роби са също бавачките, възпитателите на децата, готвачите, писарите и занаятчиите. Цялата блестяща цивилизация на Халкида, от големите библиотеки в Джеп до прочутите фонтани и бани в Синджон, се основава на съществуването на робската класа.
Бинградските търговци са основни доставчици на роби. Преди повечето роби били военнопленници и Халкида все още официално твърди, че е така. През последните години не са водени достатъчно войни, за да задоволят търсенето на образовани роби. Бинградските търговци проявяват извънредна находчивост при осигуряването на други източници, например от пиратите на Търговските острови. Халкидските робовладелци не се интересуват откъде са робите, стига да са здрави.
Робството е обичай, който никога не е имал корени в Шестте херцогства. Човек, осъден за извършено престъпление, може да служи на пострадалия, но винаги се определя период от време и наказанието се приема само като изкупление. Ако престъплението е прекалено тежко, за да се изкупи с труд, престъпникът плаща с живота си. В Шестте херцогства никой не може да бъде заробен и законите ни не насърчават вноса на роби в кралството. Поради тази причина много халкидски роби, които по един или друг начин са спечелили свободата си, идват да живеят тук.
Те носят със себе си далечните традиции и фолклора на родните си земи. Запомнил съм една такава приказка за момиче, което било „вечи“, с други думи, притежавало Осезанието. Младата жена искала да напусне бащиния си дом и да се омъжи за любимия си. Родителите й не намерили нейния избраник за достоен и не й позволили. Тя била послушна дъщеря и им се подчинила. Ала и прекалено много го обичала, за да живее без него. Поболяла се и умряла от скръб. Майка й и баща й я погребали с много мъка и угризения, че не й позволили да послуша сърцето си. Но те не знаели, че дъщеря им е свързана чрез Осезанието с една мечка. И когато умряла, мечката приела да пази душата й, за да не избяга от света. Три нощи след погребението мечката разровила гроба и върнала душата в тялото. Раждането от гроба направило момичето нов човек, който вече не бил длъжен да се покорява на родителите си. Девойката станала от ковчега и тръгнала да дири любимия си. Краят на приказката е тъжен: тъй като известно време била мечка, тя не станала истински човек и любимият й не пожелал да я вземе.
Именно на основата на тази приказка Бърич решил да се опита да ме освободи от затвора на принц Славен, като ме отрови.
В стаята беше прекалено горещо. И прекалено тясно. Тежкото дишане вече не ми помагаше. Станах от масата и отидох при бурето с вода в ъгъла. Вдигнах капака и пих. Сърцето на глутницата ме погледна ядосано.
— Вземи си чаша, Фиц.
Водата се стичаше по брадичката ми. Не отклоних поглед от очите му.
— Избърши си лицето. — Сърцето на глутницата се извърна и отново сведе очи към дланите си. Целите бяха в мас и той я втриваше в някакви ремъци. Подуших я. Облизах устни.
— Гладен съм — казах му.
— Седни и си довърши работата. После ще ядем.
Опитах се да си спомня какво иска от мен. Той посочи към масата и тогава си спомних. Други кожени ремъци в моя край на масата. Върнах се и седнах на твърдия стол.
— Сега съм гладен — обясних му аз. Той пак ме погледна по онзи си начин, без да оголва зъби, но все едно се зъбеше. Сърцето на глутницата можеше да се зъби с очи. Въздъхнах. Маста, която използваше, миришеше много хубаво. Преглътнах.