— Първо ме научи да смятам, после да чета — продължи Бърич. — Повери ми коня си. После хрътките и сокола си. Накрая всички животни. Но това не ме научи само на работа. А на чистота. На честност. Той вложи съдържание в онова, на което се бяха опитали да ме научат майка ми и баба ми. Научи ме на мъжките ценности, а не само на обноски в женски дом. Направи ме човек, а не звяр в човешко тяло. Накара ме да проумея, че това не е само закон, а начин на съществуване. Живот, а не живуркане.
Той замълча. Чух го да става. Отиде до масата и взе бутилката с бъзово вино, която бе оставил Сенч. Видях го няколко пъти да я прехвърля в ръце. После я остави. Седна на един от столовете и впери очи в огъня.
— Сенч каза, че утре трябвало да те оставя — тихо каза Бърич и ме погледна. — Мисля, че е прав.
Надигнах се и седнах. Мъждукащата светлина на огъня хвърляше сенки по лицето му. Не можех да прочета изражението му.
— Сенч каза, че прекалено дълго си бил мое момче. Момче на Сенч, момче на Искрен, дори момче на Търпение. Че сме те държали момче и прекалено сме се грижили за теб. Смята, че когато идва моментът да взимаш мъжки решения, ти се проявяваш като момче. Импулсивно. Само намерения обаче не са достатъчни.
— Като ме пращаше да убивам хора ли ме държеше момче? — Не вярвах на ушите си.
— Ти изобщо слушаш ли ме? Като момче аз убивах хора. Това не ме направи мъж. Нито теб.
— И какво да правя — саркастично попитах аз. — Да отида да търся принц, който да ме образова ли?
— Ето. Виждаш ли? Момчешки отговор. Ти не разбираш, затова се ядосваш. И ставаш жлъчен. Зададе ми този въпрос, но вече знаеше, че отговорът ми няма да ти хареса.
— И какъв е отговорът ти?
— Можех да ти кажа, че има и по-лоши неща от това да потърсиш своя принц. Но няма да ти кажа какво да правиш. Сенч ме посъветва така. И според мен е прав. Но не защото смятам, че взимаш детински решения. Не повече, отколкото аз на твоята възраст. Смятам, че твоите решения са като на животно. Винаги в настоящето, без мисъл за утрешния ден, без спомен от вчерашния. Знаеш за какво говоря. Ти престана да живееш като вълк, защото аз те принудих. Сега трябва да те оставя сам, за да разбереш дали искаш да живееш като вълк, или като човек.
В очите му открих прекалено много разбиране. Беше ме страх да си помисля, че наистина знае пред какво съм изправен. Отхвърлих тази възможност. Напълно. Обърнах се с рамо към него, почти с надеждата, че гневът ми ще се завърне. Ала Бърич продължаваше да мълчи.
Накрая го погледнах. Взираше се в огъня. Трябваше ми много време, за да преглътна гордостта си и да попитам:
— Е, какво ще правиш?
— Казах ти. Утре заминавам.
Бе ми още по-трудно да задам следващия въпрос.
— Къде ще отидеш?
Бърич се прокашля и на лицето му се изписа неловко изражение.
— Имам една приятелка. Сама е. Мъжката сила няма да й е излишна. Покривът й се нуждае от ремонт, има достатъчно работа в градината. За известно време ще отида при нея.
— Приятелка значи — осмелих се да попитам и вдигнах вежди.
Гласът му остана спокоен.
— Не е каквото си мислиш. Просто приятелка. Сигурно ще кажеш, че съм намерил някой друг, за когото да се грижа. Може и да е така. Може би е време да насоча грижите си натам, където наистина има нужда от тях.
Беше мой ред да погледна огъня.
— Аз наистина имах нужда от теб, Бърич. Ти ми помогна, отново ме направи човек.
Той изсумтя.
— Ако още отначало бях постъпил с теб както трябва, нямаше да се нуждаеш от помощ.
— Да. Вместо това щях да намеря гроба си.
— Нима? Славен нямаше да те обвини, че си използвал Осезанието.
— Щеше да си намери някакъв друг повод да ме убие. Или просто възможност. Всъщност той няма нужда от повод, за да прави каквото си иска.
— Може би. А може би не.
Двамата седяхме и гледахме гаснещия огън. Вдигнах ръка към ухото си и понечих да сваля обецата си.
— Искам да ти я върна.
— Предпочитам да я задържиш. Носи я. — Това бе почти молба. Почувствах се странно.
— Не заслужавам онова, което означава за теб тази обеца. Не съм го заслужил, нямам право на него.
— Онова, което означава за мен обецата, не може да се заслужи. Аз ти го дадох, независимо дали го заслужаваш. И независимо дали ще я носиш, то пак ще е с теб.
Оставих обецата на ухото си. Сребърна мрежичка със синьо камъче. Знаех, че някога Бърич я е дал на баща ми. Без да подозира за значението й, Търпение я беше дала на мен. Нямах представа дали Бърич иска да я нося поради същата причина, поради която я бе подарил на баща ми. Усещах, че в това има още нещо, ала той не ми го беше казал и нямах намерение да го питам. И все пак чаках въпроса му. Но той само се изправи и отиде при одеялата си. Чух го да ляга.