Искаше ми се да ми зададе този въпрос. Болеше ме, че не ми го задава. Въпреки това отговорих.
— Не знам какво ще правя — казах в сумрака. — През целия си живот съм изпълнявал задачи, подчинявал съм се на някого. Сега нямам господар… и се чувствам странно.
Отначало си помислих, че няма да ми отвърне. После Бърич неочаквано рече:
— Познато ми е това чувство.
Забих поглед в тъмния таван.
— Мисля за Моли. Често. Знаеш ли къде е отишла?
— Да.
Той замълча и разбрах, че няма смисъл да го разпитвам.
— Знам, че е най-разумно да я оставя. Тя ме смята за мъртъв. Надявам се, че онзи, при когото е отишла, се грижи за нея по-добре от мен. Надявам се, че я обича, защото тя го заслужава.
Одеялата на Бърич прошумоляха.
— Какво искаш да кажеш — предпазливо попита той.
Беше ми по-трудно, отколкото си мислех.
— Когато ме напусна, Моли ми призна, че има някой друг. Някой, когото обичала така, както аз съм обичал своя крал, някой, когото поставяла пред всичко друго в живота си. — Изведнъж гърлото ми се сви. Поех си дъх. Искаше ми се буцата да изчезне. — Търпение беше права.
— Да, така е — съгласи се Бърич.
— Не мога да обвинявам никого, освен себе си. Когато се уверих, че Моли е в безопасност, трябваше да я оставя на мира. Тя заслужава мъж, който може да й посвети цялото си време, цялата си любов…
— Да, заслужава — безмилостно се съгласи Бърич. — Жалко, че не го осъзна по-рано.
Едно е да си признаеш някакво прегрешение. Съвсем друго е приятелят ти не само да се съгласява с теб, но и да ти посочва истинската сериозност на прегрешението. Не отрекох, нито го попитах откъде знае. Ако Моли му бе казала, не исках да знам какво друго му е разкрила. Ако сам беше стигнал до това заключение, не исках да знам, че съм бил толкова прозрачен.
Изпитвах някакво чувство, ярост, която ме караше да му се озъбя. Прехапах езика си и се насилих да анализирам чувствата си. Угризение и срам, че накрая е изпитала болка и се е съмнявала в стойността си. И увереност, че въпреки всичко това е било правилно. Когато възвърнах гласа си, тихо казах:
— Никога няма да се разкая, че съм я обичал. Съжалявам само, че не успях да я направя своя жена и пред хората, каквато беше в сърцето ми.
Той не ми отговори. След малко обаче тази разделяща ни тишина стана оглушителна. Не ми се спеше.
— Е, утре всеки ще тръгне по пътя си — промълвих накрая.
— Да — отвърна Бърич. После прибави: — Късмет. — Беше съвсем сериозен. Като че ли разбираше, че ще имам нужда от много късмет.
Затворих очи. Бях страшно уморен. Страшно уморен. Уморен да наранявам хората, които обичам. Ала стореното — сторено. На другия ден Бърич щеше да си тръгне и аз щях да съм свободен. Свободен да правя каквото пожелая, без никой да ми пречи.
Свободен да отида в Трейдфорд и да убия Славен.
(обратно)3 Търсенето
Умението е традиционната магия на Пророците. Макар да изглежда, че най-голяма дарба притежават членовете на кралския род, в по-слаба форма тя често се среща у далечните роднини на Пророците или у хора със смесен произход от островитяните и Шестте херцогства. Това е умствено вълшебство, което дава на притежателя си способността безмълвно да разговаря с хора, намиращи се далеч от него. Приложенията му са много. Умението може да се използва просто за размяна на информация, както и за въздействие върху мислите на враговете (или приятелите). Ала има два недостатъка: ежедневното му практикуване изисква много енергия и човек се пристрастява към него, като погрешно го взима за удоволствие. То напомня на еуфория, право пропорционална на силата и продължителността на практикуването. Накрая изсмуква всички психически и физически сили на мага и го превръща в голямо разлигавено бебе.
Бърич замина на другата сутрин. Когато се събудих, вече беше станал и си събираше багажа. Не му отне много време. Той взе личните си вещи, но ми остави повечето ни провизии. Предната вечер не бяхме пили, но и двамата говорехме тихо и се движехме внимателно, сякаш ни измъчваше махмурлук. Държахме се толкова любезно един към друг, че накрая ми се струваше по-лошо, отколкото ако изобщо не си приказвахме. Искаше ми се да му се извиня, да го помоля да не заминава, да направя нещо, каквото и да е, за да не позволя приятелството ни да свърши така. В същото време ми се щеше да е заминал, всичко да е свършило, вече да е утре, да започва нов ден и аз да съм сам. Вкопчих се в твърдата си решителност, сякаш стисках нож. Предполагах, че и той се чувства по подобен начин, защото от време на време спираше и ме поглеждаше така, като че ли се кани да каже нещо. После очите ни се срещаха за миг, докато някой от нас не се извърнеше. Помежду ни оставаше прекалено много неизречено.