Ужасяващо скоро Бърич беше готов. Нарами раницата си и взе тоягата си. Погледнах го и си помислих, че изглежда странно: Бърич ездачът, пеш. Лъчите на ранното лятно слънце, които нахлуваха през отворената врата, ми показваха мъж на средна възраст с бял кичур в косата и посивяла брада. Макар да бе здрав и в отлична форма, младостта му несъмнено беше отминала. Дните, през които се бе грижил за мен.
— Е — навъсено рече той. — Прощавай, Фиц. И късмет.
— И аз ти желая късмет, Бърич. — Бързо пристъпих към него и го прегърнах, преди да успее да се отдръпне.
Той ме притисна към себе си и едва не ми строши ребрата, след това отметна кичурите от лицето ми.
— Върви да се срешиш. Приличаш на дивак. — Почти успя да се усмихне. И си тръгна. Изпратих го с поглед. Мислех, че няма да се озърне назад, ала в отсрещния край на пасището Бърич се обърна и вдигна ръка. Махнах му в отговор. След това се скри в гората. Известно време останах на стъпалата, без да откъсвам очи от мястото, където го бях видял за последен път. Ако изпълнех плана си, можеха да минат години преди отново да се срещнем. От шестгодишната ми възраст той винаги бе определял живота ми. Можех да разчитам на силата му дори когато не го исках. Сега го нямаше. Също като Сенч, Моли, Искрен и Търпение.
Замислих се за всичко, което му бях казал предната вечер, и потреперих от срам. Трябваше, повтарях си. Бях искал да го отблъсна. Но от старите рани, които отдавна бяха гноили в мен, бе изригнало прекалено много. Не бях имал намерение да говоря такива неща. Бях искал само да го отблъсна, не да го отрязвам от плътта си. Също като Моли, той щеше да преодолее съмненията, които бях породил в него. А като бях унижил Бърич, аз бях унищожил и малкото уважение на Сенч към мен. Предполагам, че по детински се бях надявал някой ден да се върна при тях и отново да заживеем заедно. Вече знаех, че не е възможно.
— Край — тихо си казах аз. — Този живот свърши, остави го.
Сега бях свободен и от двамата. Свободен от техните ограничения, от техните представи за чест и дълг. Свободен от техните очаквания. Повече нямаше да се налага да ги гледам в очите и да отговарям за действията си. Бях свободен да направя единственото, за което ми беше останало сърце или смелост, единственото, което можех да сторя, за да дам покой на стария си живот.
Щях да убия Славен.
Струваше ми се справедливо. Той пръв ме бе убил. За миг пред мен се изправи призракът на обещанието, което бях дал на крал Умен, че никога няма да навредя на член на семейството му. Успокоих го, като си напомних, че Славен е убил и човека, дал това обещание, и онзи, пред когото го бе дал. Онзи Фиц вече не съществуваше. Никога повече нямаше да застана пред крал Умен и да докладвам за резултатите от изпълнението на поредната задача, нямаше да давам сили на Искрен като негов кралски човек. Лейди Търпение никога нямаше да ми досажда с десетки банални заръки, които бяха от извънредно значение за нея. Тя ме оплакваше като мъртъв. И Моли. Сълзи опариха очите ми, когато си спомних за мъката си. Тя ме бе изоставила преди Славен да ме убие, ала го обвинявах и за това. Ако не вземех друго от този къшей живот, който Бърич и Сенч ми бяха спасили, поне щях да му отмъстя. Обещах си, че Славен ще ме види в мига преди да умре и ще разбере, че аз съм го убил. Това нямаше да е тайно убийство. Лично щях да пратя Славен в гроба. Искаше ми се да го пронижа като стрела, като хвърлен нож, летящ право към целта си, необезпокояван от страх за другите наоколо. Ако не успеех, е, вече бях мъртъв, поне в този смисъл, който имаше значение за мен. Никой нямаше да пострада, ако опитах. Щеше да си струва, ако загинех, опитвайки се да убия Славен. Щях да защитавам живота си само докато отнемех неговия. Не ме интересуваше какво ще се случи после.
Смутен от мислите ми, Нощни очи се размърда.
„Някога замислял ли си се какво ще стане с мен, ако умреш?“ — попита ме той.
За миг силно стиснах очи. Всъщност бях мислил за това. „А какво ще стане с нас, ако живея като жертва?“
Нощни очи ме разбра. „Ние сме ловци. Не сме родени за жертва.“
„Не мога да съм ловец, ако постоянно чакам да стана жертва. И затова трябва да го убия, преди да ме е изпреварил.“
Той спокойно прие плановете ми. Опитах се да го накарам да разбере всичко, което възнамерявах да направя. Не исках просто сляпо да ме следва.
„Ще убия Славен. И неговата глутница. Ще ги убия всичките заради онова, което ми причиниха и ми отнеха.“
„Славен ли? Има месо, което не можем да изядем. Не разбирам от ловуване на хора.“