Взех образа на Славен и го съчетах с неговите образи на търговеца на животни, който го беше хванал като малък и го бе пребил.
Нощни очи се замисли. „Щом избягах от него, бях достатъчно благоразумен да стоя надалеч. Да ловуваш онзи е все едно да преследваш таралеж.“
„Не мога да оставя нещата така, Нощни очи.“
„Разбирам. И аз съм същият с таралежите.“
И така, той отъждестви желанието ми да убия Славен със своята слабост към таралежите. Самият аз не приемах целта си толкова хладнокръвно. След като вече я бях заявил, не можех да си представя нищо друго. Думите ми от предишната вечер укорително се върнаха в ума ми. Къде бяха бурните ми речи за достойнствата на самостоятелния живот? Е, не че не можех да живея сам. Просто не можех да понеса мисълта, че Славен ще ме смята за победен, да. И ще си въобразява, че е откраднал трона от Искрен. Чисто и просто отмъщение, казвах си. Ако някога успеех да преодолея страха и срама, трябваше да му отмъстя.
„Можеш да дойдеш тук“ — предложих аз.
„Защо?“
Нямаше нужда да се обръщам, за да видя, че Нощни очи вече е до хижата. Той дойде и седна до мен, после се огледа.
„Пфу! Напълнил си бърлогата си с ужасна смрад! Нищо чудно, че имаш толкова слабо обоняние.“
Той предпазливо се вмъкна вътре и започна да разглежда стаята. Седях на прага и го наблюдавах. От известно време го виждах като продължение на собствената си личност. Той вече беше напълно развит, на върха на силите си. Друг можеше да го нарече „сив вълк“. За мен той имаше различни вълчи цветове, тъмноок, тъмномуцунест, бежов в основата на ушите и гърлото, с жилава черна козина, особено по плещите и задницата. Лапите му бяха огромни и когато тичаше по твърдия сняг, пръстите му се разперваха. Опашката му бе по-изразителна от лицата на много жени, зъбите и челюстите му с лекота можеха да строшат еленови крака. Движенията му издаваха онзи минимален разход на сила, присъщ на напълно здравите животни. Самият му вид беше мехлем за душата ми. Когато задоволи любопитството си, той се върна при мен, изпъна се на слънце и затвори очи. „Ще останеш ли на пост?“
— Ще те пазя — уверих го аз. Когато изрекох думите, ушите му помръднаха. После потъна в дрямка.
Тихо се изправих и влязох в хижата. Трябваше ми удивително малко време, за да си събера багажа. Две одеяла и плащ. Имах втори кат дрехи, топло вълнено облекло, неподходящо за лятно пътуване. Четка. Нож и брус. Огниво. Прашка. Няколко малки кожи. Въже от животински жили. Брадва. Огледалото на Бърич. Чайниче и няколко лъжици. Бърич ги беше издялал наскоро. Имаше едно чувалче с овес и едно с брашно. Остатъкът от меда. Бутилка бъзово вино.
Не беше много за началото на това пътуване. Предстоеше ми дълъг преход по суша до Трейдфорд. Първо трябваше да преодолея това разстояние и чак после да обмислям как да проникна през охраната на Славен и котерията на Умението. Още не бе разгарът на лятото. Имаше време да събера билки и да ги изсуша, да опуша риба и месо. Не биваше да съм гладен. Засега имах дрехи и другите основни неща. Но по някое време щяха да ми потрябват пари. Бях казал на Сенч и Бърич, че мога да се издържам като коняр и писар. Може би тези способности щяха да ми помогнат да стигна до Трейдфорд.
Навярно щеше да е по-лесно, ако можех да остана Фицрицарин. Познавах капитани на речни търговски кораби и можех да стигна до Трейдфорд по вода. Но онзи Фицрицарин беше умрял. Не можеше да търси работа на доковете. Дори не можех да отида там, защото щяха да ме познаят. Спомних си образа в огледалото на Бърич и вдигнах ръка към лицето си. Белият кичур коса показваше мястото, където ратниците на Славен ми бяха разбили главата. Прокарах пръст по новото очертание на носа си. От първия удар на Славен ми беше останал финият шев на дясната скула. Никой нямаше да си ме спомни с тези белези. Щях да си пусна брада. И ако започнех да си бръсна челото като писарите, напълно щях да се променя. Но никога нямаше да мога да се движа сред хора, които ме познаваха.
Щях да пътувам пеш. Никога не бях пътувал продължително пеш.
„Защо не останем тук — сънено ме попита Нощни очи. — Ще ловим риба в потока, ще ходим на лов в гората зад хижата. Какво повече ни трябва? Защо да си тръгваме?“
„Трябва да отида. Трябва да го направя, за да стана отново човек.“
„Наистина ли вярваш, че искаш отново да си човек? — Долавях скептицизма му, но в същото време той вече приемаше, че ще опитам. Нощни очи лениво се протегна, без да се изправя, и широко разпери пръстите на предните си лапи. — Къде отиваме?“
„В Трейдфорд. Където е Славен. Дълго пътуване срещу течението на реката.“
„Там има ли вълци?“
„Не в самия град, сигурен съм. Но във Фароу има вълци. И в Бък. Само тук няма.“