„Пак миришеш на човек.“
„Това добре ли е, или зле?“
„По-добре, отколкото да вониш на мърша. И не чак толкова, колкото да миришеш на вълк. — Той се изправи и се протегна, ниско ми се поклони, и разпери пръсти. — Е, значи в края на краищата искаш да си човек. Кога заминаваме?“
„Скоро. Ще тръгнем на запад, срещу течението на река Бък.“
„Аха.“ Той внезапно кихна, после се претърколи по гръб в праха като кутре. Весело започна да се гърчи, начеса козината си, после се изправи и се изтръска. Спокойствието, с което приемаше неочакваното ми решение, ме натъжи. В какво го забърквах?
Всичките ми дрехи и завивки все още бяха мокри. Бях пратил Нощни очи сам на лов. Знаех, че няма да се върне скоро. Имаше пълнолуние и небето беше чисто. Тази нощ щеше да има много дивеч. Влязох в хижата, разпалих огъня и изпекох питки от последния овес. В брашното се бяха развъдили гъгрици. Бе по-добре да изям овеса сега, отколкото и той да се развали. Обикновените питки с последния мед от гърнето имаха вълшебен вкус. Знаех, че трябва да включа в менюто си нещо повече от месо и горски плодове. Направих си чай от дива мента и връхчета на коприва. Той също ми се услади.
Внесох почти изсъхналото одеяло и го проснах пред огнището. Легнах отгоре му и унесено се загледах в огъня. Потърсих Нощни очи, но той отказа да дойде при мен. Предпочиташе своята плячка и меката пръст под един дъб в края на ливадата. От месеци не се бях чувствал толкова самотен. От месеци не се бях чувствал човек. Беше малко странно, но приятно.
Когато се претърколих и се протегнах, видях вързопа на стола. Знаех наизуст всяка вещ в хижата. При предишното ми идване тук не го бе имало. Взех го и го подуших. Миришеше на Бърич и на мен. След секунда разбрах какво съм направил и се укорих. Трябваше да започна да се държа така, като че ли постоянно ме наблюдават, освен ако не исках пак да ме убият, защото съм използвал Осезанието.
Вързопът беше малък. В него открих една от ризите си, някак взета от стария ми скрин, мека кафява дреха, която винаги бях обичал, и панталон. В ризата бе увито пръстено гърненце с мехлема, с който Бърич мажеше рани, изгаряния и натъртвания. Четири сребърника в кожена кесийка. Отпред Бърич беше избродирал елен. Хубав кожен колан. Загледах се в украсата му. Елен, навел рога за битка, напомнящ на герба, който ми бе предложил да приема Искрен. На колана той се бранеше от вълк. Нямаше как да не разбера посланието.
Облякох се пред огъня. Беше ми мъчно, че съм се разминал с него, и в същото време изпитвах облекчение. Познавах Бърич и предполагах, че се е чувствал по същия начин, когато е дошъл тук и е открил, че ме няма. Дали ми бе донесъл тези прилични дрехи, за да ме убеди да тръгна с него? Или да ми пожелае добър път? Опитах се да не се питам за намеренията му, нито за реакцията му при вида на изоставената хижа. Отново облечен, се почувствах много повече човек. Завързах кесията и ножа на колана си и го закопчах на кръста си. Придърпах стол пред огъня и седнах.
Вперих очи в пламъците. Накрая си позволих да се замисля за съня си. Гърдите странно ме стягаха. Дали бях страхливец? Не бях сигурен. Щях да отида в Трейдфорд и да убия Славен. Нима един страхливец беше способен на това? „Може би — отвърна ми моят предателски ум, — може би да, ако е по-лесно, отколкото да търсиш своя крал.“ Прогоних тази мисъл от главата си.
Тя се върна. Дали бе правилно да убия Славен, или просто така ми се искаше? Имаше ли значение? Имаше. Може би трябваше да потърся Искрен.
Беше глупаво да мисля за това, докато не се уверях, че Искрен е жив. Ако успеех да установя връзка с него с помощта на Умението, щях да разбера. Ала никога не бях можел да използвам Умението по желание. За това се бе погрижил Гален, превърнал силната ми природна дарба в непостоянна и слаба. Дали можех да променя това? Ако исках да се добера до гушата на Славен, трябваше да владея Умението. Дали човек можеше да го постигне сам? И как можех да се науча, щом дори не познавах истинските му възможности? Способностите, които Гален нито ми беше набил, нито бе изтръгнал от мен, знанията, на които Искрен никога не беше имал време да ме научи: как можех да ги усвоя сам? Невъзможно.
Не исках да мисля за Искрен. Това ми показваше, че трябва. Искрен. Моят принц. Моят крал. Двамата бяхме свързани с кръвта си и Умението и аз го бях опознал както никой друг. Да си открит за Умението, бе ми казал той, било също толкова просто, колкото и да си затворен за него. Войната с пиратите се беше превърнала в негов живот, бе изчерпала младостта и жизнеността му. Никога не бе имал време да ме научи да използвам дарбата си, ала в редките случаи, в които можеше, винаги ми показваше разни неща. Той притежаваше такава сила на Умението, че можеше да ме докосва и да остава с мен дни наред, понякога със седмици. Веднъж, когато седях в кабинета на своя принц, на собствената му работна маса, аз установих връзка с него. Пред мен бяха картографските му принадлежности и личните вещи на човека, който чакаше да стане крал. Мислех за Искрен, копнеех да се върне у дома, за да управлява кралството си. И просто се пресегнах и се свързах с него. Съвсем лесно, без подготовка, дори без да влагам сериозни намерения. Опитах се да си внуша същото настроение. Не разполагах с масата на Искрен, нито с вещите му, но ако затворех очи, можех да си представя своя принц. Поех си дъх и се опитах да повикам образа му.