Свалих стените. Известно време останах седнал, с пресъхнала уста, в очакване на атака. После внимателно се замислих и отново вдигнах стените. Те ме смятаха за мъртъв, напомних си аз. Нямаше да лежат в засада и да дебнат един мъртвец. Въпреки това ми беше трудно да си наложа да сваля стените. Много по-лесно бе да не присвивам очи пред отражението на ярко слънце във водата или да не се отдръпна пред връхлитащ удар. Ала когато най-после успях, усетих, че Умението тече около мен, сякаш бях камък на речно дъно. Само трябваше да се гмурна и да открия Искрен. Или Уил, Бърл и Карод. Потреперих и реката се отдалечи. Преодолях страха си и отново се приближих до нея. Дълго стоях и се колебаех на брега, събирах смелост да скоча вътре. С Умението човек не може само да опита водата. Или си навън, или вътре. Вътре.
Скочих и започнах да се премятам. Почувствах, че се разпадам като изгнило конопено въже. Нишките ми се отделяха от мен, всички пластове, които изграждаха личността ми, спомени, емоции, дълбоките мисли, които имаха значение, поетическите изблици, които оставят дълбоки следи, случайните образи от обикновени дни. Беше невероятно приятно. Просто трябваше да се отпусна.
Но това щеше да означава, че Гален е бил прав за мен.
„Искрен?“
Не получих отговор. Нищо. Нямаше го.
Оттеглих се в себе си и събрах цялото си същество около ума си. Установих, че мога да го правя, можех да плувам в потока на Умението и в същото време да запазя същността си. Защо преди винаги ми бе било толкова трудно? Прескочих този въпрос и се замислих за най-лошото. Че Искрен е жив и само преди няколко месеца ми е говорил. „Кажи им, че съм жив. Само това.“ И аз го бях направил, но те не ме бяха разбрали и не бяха предприели никакви действия. И все пак какво можеше да е това послание, освен молба за помощ? Зов за помощ от моя крал, останал без отговор.
Изведнъж повече не можех да търпя и от мен се изтръгна безмълвен вик — сякаш самият живот изскочи от гърдите ми и се отправи в търсене.
„ИСКРЕН!“
„… Рицарин?“
До съзнанието ми се докосна далечен шепот, като повей на крила на нощна пеперуда. Този път беше мой ред да се пресегна и да се вкопча. Хвърлих се към него и го открих. Присъствието му мъждукаше като пламъче на свещ, давещо се в собствения си разтопен восък. Разбрах, че скоро ще угасне. Имах хиляди въпроси. Зададох само най-важния.
„Искрен. Можеш ли да вземеш сила от мен, без да ме докосваш?“
„Фиц? — Колебливо. — Помислих си, че се е завърнал Рицарин… — той се олюля на ръба на мрака… — за да поеме бремето от мен…“
„Чуй ме, Искрен. Помисли. Можеш ли да вземеш сила от мен?“
„Не… Не мога. Фиц?“
Спомних си, че Умен бе взел сила от мен, за да прати своето сбогом на сина си. Джъстин и Ведра го бяха нападнали, бяха изсмукали цялата му сила и го бяха убили. Беше умрял като спукан балон. Като угаснала искра.
„ИСКРЕН!“ Хвърлих се към своя принц, увих се около него и му дадох сила, както често бе правил той. „Вземи от моята сила“ — заповядах му и се открих. Наложих си да повярвам в материалността на неговата ръка върху рамото ми, опитах се да си спомня усещането, когато той или Умен бяха черпили от моята сила. Пламъчето, което беше Искрен, внезапно скочи нагоре и след миг отново загоря силно.
„Стига — предупреди ме той и после по-категорично: — Внимавай, момко!“
„Не, нищо ми няма, мога да го направя“ — уверих го аз и насочих силата си към него.
„Стига“ — настоя Искрен и се отдръпна от мен. Почти сякаш бяхме отстъпили на крачка един от друг и се взирахме в очите си. Не виждах тялото му, но усещах невероятната му умора. Това не бе умора на здрав човек, която настъпва в края на тежък ден, а пълно изтощение след безкрайна върволица от мъчителни дни, без достатъчно сън и храна. Бях му дал сила, но не и здраве, и той скоро щеше да изгори получената от мен енергия.
„Къде си?“ — попитах го.
„В Планините — отвърна Искрен и прибави: — Опасно е да ти кажа повече. Изобщо не би трябвало да се свързваме. Ще се опитат да ни подслушат.“
Ала не прекрати връзката и разбрах, че е също толкова нетърпелив да ме обсипе с въпроси, колкото съм аз. Замислих се какво да му кажа. Не долавях друг, освен нас, но не бях сигурен, че ще разбера, ако ни шпионират. Известно време просто взаимно усещахме присъствието си. После Искрен строго ме предупреди: „Трябва да внимаваш. Ще си навлечеш неприятности. Но ти ме окуражи. Отдавна не съм докосвал приятел.“