После погледнах към масата пред себе си. Кожени ремъци и метални парчета. Известно време ги зяпах. След малко Сърцето на глутницата остави своите ремъци и избърса ръце в парче плат. Приближи се и застана до мен. Трябваше да се обърна, за да го погледна.
— Ето — каза той и докосна ремъка пред мен. — Поправяше го ето тук. — Сърцето на глутницата стоеше над мен. Наведох се да подуша ремъка и той ме удари по рамото. — Не прави така!
Устните ми потръпнаха, но не се озъбих. Това страшно много го ядосваше. Известно време само държах ремъците. После ръцете ми като че ли си спомниха преди ума ми. Пръстите ми започнаха да работят. Когато свърших, вдигнах ремъка и силно го опънах, за да му покажа, че ще издържи дори конят да отметне главата си назад.
— Обаче няма кон — спомних си на глас. — Всички коне ги няма.
„Братко?“
„Идвам.“ Станах от стола. Отидох до вратата.
— Върни се и седни — заповяда Сърцето на глутницата.
„Нощни очи чака“ — казах му аз. После си спомних, че не ме чува. Мислех, че може, ако се опита, ала той не се опитваше. Знаех, че ако пак му проговоря така, ще ме блъсне. Не ми позволяваше да говоря на Нощни очи по този начин. Струваше ми се адски странно.
— Нощни очи — казах на глас.
— Знам.
— Сега е добро време за лов.
— Но е по-добре да останеш тук. Ще ти дам храна.
— С Нощни очи ще намерим прясно месо. — При тази мисъл ми потекоха лигите. Разкъсан заек, все още вдигащ пара в зимната нощ. Ето какво исках.
— Тази нощ Нощни очи ще трябва сам да отиде на лов — отвърна Сърцето на глутницата, приближи се до прозореца и отвори капаците. Леденият въздух нахлу в стаята. Подуших мириса на Нощни очи и малко по-надалеч — на снежна котка. Нощни очи изхленчи. „Върви си — каза му Сърцето на глутницата. — Върви на лов, върви да се нахраниш сам. Нямам достатъчно храна и за теб.“
Нощни очи се отдалечи от светлината, която се процеждаше през прозореца. Но не си отиде. Остана да ме чака, ала аз знаех, че няма да чака дълго. И той като мен беше гладен сега.
Сърцето на глутницата отиде при огъня, от който ставаше толкова горещо, свали гърнето от пламъците и вдигна капака. Отвътре се вдигна пара, а с нея — миризмите. Жито, корени и малко месо, съвсем преварено. Но бях толкова гладен, че тръгнах след уханието. Разхленчих се, обаче Сърцето на глутницата пак ми се озъби с очи. Върнах се на твърдия стол. Седнах. Зачаках.
Той се бавеше. Взе всички ремъци от масата и ги закачи на една кука. После прибра маста и чак тогава донесе горещото гърне на масата. И две паници и две чаши. Наля вода в чашите. И нож и две лъжици. Извади от бюфета хляб и гърненце конфитюр. Сипа ми от яхнията, но знаех, че не бива да я докосвам. Трябваше да седя и да не ям храната, докато той не нареже хляб и не ми даде една филия. Можех да я държа, но не и да я ям, докато не седне и той.
— Вземи си лъжицата — напомни ми Сърцето на глутницата. После бавно седна на стола до мен. Държах в ръце лъжицата и хляба и чаках ли чаках. Не откъсвах очи от него, но не можех да не мърдам челюсти. Това го ядоса. Стиснах зъби.
— Сега ще ядем — накрая каза той.
Ала чакането продължаваше. Позволяваше ми се само една хапка. Трябваше да я сдъвча и да я преглътна преди следващата, иначе щеше да ме шамароса. Можех да гълтам само толкова, колкото се събираше в лъжицата. Вдигнах чашата и отпих. Сърцето на глутницата ми се усмихна.
— Браво, Фиц. Добро момче.
Отговорих на усмивката му, но после отхапах прекалено голямо парче хляб и той ми се намръщи. Опитах се да сдъвча залъка бавно, обаче бях страшно гладен, храната беше пред мен и не разбирах защо просто не ме остави да я изям. Много се разтакавах. Той нарочно бе направил яхнията толкова гореща, за да ми пари устата, ако започна да се тъпча. Замислих се за това. И казах:
— Нарочно си направил храната толкова гореща. За да ми изпари устата, ако започна да ям бързо.
Този път усмивката му беше по-бавна. Сърцето на глутницата ми кимна.
Все пак свърших преди него. Трябваше да остана на стола, докато и той се нахрани.
— Е, Фиц — накрая каза Сърцето на глутницата. — Днес не е чак толкова лош ден. Нали, момчето ми?
Погледнах го.
— Кажи ми нещо — настоя той.
— Какво — попитах аз.
— Каквото и да е.
— Каквото и да е.
Сърцето на глутницата ми се намръщи и на мен ми се прииска да изръмжа, защото бях изпълнил каквото бе поискал от мен. След малко той стана и взе една бутилка. Наля нещо в чашата си. Подаде ми бутилката.
— Искаш ли?
Взех я. Миризмата й опари ноздрите ми.
— Отговори ми — каза Сърцето на глутницата.
— Не. Това е лоша вода.
— Не. Това е лошо бренди. Долнокачествено бренди от къпини. Някога не можех да го понасям, а ти го харесваше.