Панталонът на пода трябваше да ме предупреди, ала бях станал невнимателен. Отдавна не ме бе заплашвало нищо. Бях започнал изцяло да разчитам на Осезанието. Претопените не можеха да се усетят така. Нито Осезанието, нито Умението щяха да са ми от полза срещу тях. Бяха двама. Младежи, при това неотдавна претопени, ако се съдеше по вида им. Дрехите им бяха почти невредими и въпреки че бяха мръсни, това не беше набитата в кожата мръсотия и сплъстената коса, които бях започнал да свързвам с претопените.
Обикновено се бях сражавал срещу претопени през зимата, когато лишенията ги бяха отслабвали. Едно от задълженията ми като убиец на крал Умен бе да прочиствам от тях района около Бъкип. Не успяхме да открием каква магия правят на народа ни алените кораби, отнемайки ги от семействата им, за да ги върнат след няколко часа като безчувствени зверове. Знаехме само, че единственият лек е милостивата смърт. Претопените бяха най-страшният ужас, който ни бяха донесли пиратите. Те пращаха срещу нас собствената ни кръв и плът дълго след като корабите им си бяха заминали. Кое бе по-лошо: да се изправиш срещу брат си и да знаеш, че е готов на кражба, убийство и изнасилване, стига да получи каквото иска? Или да извадиш ножа си и да го убиеш?
Бях прекъснал двамата, докато ровеха из вещите ми. Тъпчеха се със сушено месо, като внимателно се следяха един друг. Макар че ходеха на групи, претопените не изпитваха абсолютно никаква вярност към никого. Може би присъствието на други хора беше просто навик. Бях ги виждал свирепо да се нахвърлят един върху друг заради някаква плячка или когато огладнеят. Но сега насочиха погледите си към мен. Заковах се на място. За миг никой не помръдна.
Те имаха храната и всичките ми вещи. Нямаха причина да ме нападат, стига да не ги предизвикам. Заотстъпвах към вратата, като се движех бавно и предпазливо. Все едно че съм срещнал мечка, която разкъсва жертвата си. Като внимавах да не гледам право към тях, аз напуснах територията им. Почти бях стигнал до прага, когато единият вдигна мръсната си ръка и ме посочи.
— Сънува много шумно! — Гневно заяви той. Двамата захвърлиха плячката си и се втурнаха напред.
Обърнах се и побягнах. И се блъснах в трети, който тъкмо влизаше. Беше облякъл втората ми риза. Ръцете му ме стиснаха почти инстинктивно. Не се поколебах. Извадих ножа си и два пъти го забих в корема му. Мъжът изрева от болка и се преви. Проврях се покрай него и изскочих навън.
„Братко!“ Потърсих го и разбрах, че Нощни очи идва, но беше прекалено далеч, горе на билото. Някой силно ме удари отзад и ме събори. Претърколих се и закрещях от ужас. Внезапно в мен се събудиха всички мъчителни спомени от тъмницата на Славен. Паниката ме връхлетя като бързо действаща отрова. Отново потънах в кошмара. Бях прекалено ужасен, за да се движа. Сърцето ми блъскаше в гърдите, не можех да си поема дъх, ръцете ми бяха изтръпнали, не знаех дали все още държа ножа. Нечия ръка ме стисна за гърлото. Отчаяно замахнах с единствената мисъл да избегна това докосване. Спаси ме другият — с яростен ритник, който улучи в ребрата на онзи отгоре ми. Чух го да охка и го отхвърлих от себе си. Претърколих се, скочих и побягнах.
Толкова се страхувах, че не можех да мисля. Чух, че единият ме настига, и ми се стори, че долавям стъпките на другия след него. Ала вече познавах тези хълмове и пасища не по-зле от моя вълк. Поведох ги нагоре по стръмния склон зад хижата и преди да стигнат до хребета смених посоката. Последната силна зимна буря беше повалила един могъщ дъб, като бе издигнала стена от пръст с преплетените му корени и бе изскубнала заедно с него няколко по-малки дървета. Къпините бяха покрили падналия гигант почти изцяло. Метнах се на тревата до него, проврях се през най-големите трънаци в мрака под дънера на дъба и се притиснах към земята.
Чувах гневните им викове, докато ме търсеха. В паниката си бях вдигнал и психическите си стени. „Сънува много шумно“ — бе ме обвинил единият. Е, Сенч и Искрен бяха подозирали, че Умението привлича претопените. Може би изострените емоции, които изискваше то, и насочването им навън докосваше нещо в тях и им напомняше за изгубеното.
И ги караше да нападат всеки, който все още може да чувства, така ли? Може би.
„Братко?“
Гласът на Нощни очи беше някак странно приглушен или на много голямо разстояние. Открих му се съвсем мъничко.
„Добре съм. Къде си?“
„Тук. — Чух шумолене и изведнъж го видях да се провира към мен. Той ме докосна по бузата с нос. — Ранен ли си?“