„Не. Избягах.“
„Умно“ — отбеляза Нощни очи и усетих, че говори сериозно.
Но също усещах, че е изненадан. Никога не ме бе виждал да бягам от претопени. Винаги се бях сражавал с тях и той беше заставал рамо до рамо с мен. Е, тогава обикновено бях добре въоръжен и сит, а те бяха изгладнели и страдаха от студа. Трима срещу един, когато имаш само нож, не ти дава голям шанс, дори да знаеш, че на помощ идва вълк. В това нямаше нищо страхливо. Всеки щеше да постъпи така. Няколко пъти си повторих тази мисъл.
„Всичко е наред — успокои ме той. И прибави: — Не искаш ли да излезеш?“
„След малко. Когато си отидат.“
„Отдавна вече ги няма — отвърна Нощни очи. — Тръгнаха си докато слънцето още беше високо.“
„Просто искам да съм сигурен.“
„Аз съм сигурен. Видях ги да си отиват. Проследих ги. Излез, малки братко.“
Позволих му да ме убеди. Когато се измъкнах навън, видях, че слънцето почти залязва. Колко часа бях останал под дървото, с притъпени сетива, като охлюв в черупката си? Изтупах пръстта от доскоро чистите си дрехи. По тях имаше и кръв, кръвта на младежа, с когото се бях сблъскал на прага. Пак трябваше да ги пера. За миг се замислих дали да не донеса вода и да я стопля. И изведнъж разбрах, че повече не мога да вляза в хижата и отново да попадна в капан.
И все пак малкото ми вещи бяха вътре. Или там, където ги бяха оставили претопените.
До изгрева на луната събрах смелост да се приближа до хижата. Беше пълнолуние и се виждаше цялата ливада. Известно време стоях приклекнал на хребета, взирах се надолу и търсех движещи се сенки. Някой лежеше във високата трева край вратата на хижата. Дълго го наблюдавах.
„Той е мъртъв. Използвай носа си“ — посъветва ме Нощни очи.
Трябваше да е онзи, когото бях наръгал. Въпреки това внимателно го заобиколих в мрака, като че ли беше ранена мечка. Ала скоро усетих сладникавата смрад на нещо мъртво, цял ден стояло на слънце. Той лежеше по очи в тревата. Не го преобърнах.
Надникнах през прозореца и няколко минути се взирах в тъмната стая.
„Вътре няма никого“ — нетърпеливо ми напомни Нощни очи.
„Сигурен ли си?“
„Също толкова, колкото, че имам вълчи нос, а не безполезно парче месо между очите. Братко…“
Той не довърши мисълта, но усещах безмълвната му тревога за мен. Почти я споделях. Част от мен знаеше, че няма от какво да се боя, че претопените са взели каквото им трябва и са си отишли. В същото време не можех да забравя тежестта на мъжа отгоре ми. Бях прикован на земята като върху каменния под на тъмница и ме биеха с юмруци и ритници, а аз не бях в състояние да се съпротивлявам. Чудех се как ще живея с този спомен.
Накрая обаче се осмелих да вляза в хижата. Дори се насилих да запаля свещ. С треперещи ръце събрах каквото ми бяха оставили и го завързах в плаща си. Отворената врата зад мен зееше като заплашителна черна дупка, през която всеки момент можеха да влязат. Но ако я затворех, можех да попадна в клопка. Не ме успокояваше дори това, че Нощни очи стои на пост навън.
Бяха взели само онова, от което имаха непосредствена полза. Претопените не мислеха за бъдещето. Бяха изяли или разхвърляли цялото сушено месо. Не исках да взимам нищо, до което са се докосвали. Бяха отворили писарското ми сандъче, но след като бяха установили, че вътре няма нищо за ядене, бяха изгубили интерес към него. От дрехите ми бяха взели само една риза и нямах намерение да си я прибера. И без това я бях надупчил с ножа си. Събрах каквото бе останало и тръгнах. Пресякох ливадата и се изкачих на билото на хълма, откъдето се разкриваше гледка във всички посоки.
— Готов ли си — попитах Нощни очи.
„На лов ли отиваме?“
„Не. Заминаваме. — Поколебах се. — Много ли си гладен?“
„Малко. Толкова ли бързаш да се махнеш оттук?“
Нямаше нужда да си го помислям.
— Да. Бързам.
„Тогава не се безпокой. Можем едновременно да пътуваме и да ловуваме.“
Кимнах и вдигнах поглед към нощното небе. Открих Земеделеца и се ориентирах по него.
— Натам — казах и посочих отсрещния склон. Вълкът не отговори, просто се изправи и решително затича напред. Последвах го с наострен слух. Всичките ми сетива търсеха движение в нощта. Вървях безшумно и нищо не ни следеше. Нищо друго, освен страха ми.
Нощното пътуване ни стана обичай. Бях възнамерявал да пътуваме денем и нощем да спим. Ала след онзи първи преход по животинските пътеки след Нощни очи реших, че така е по-добре. И без това нощем нямаше да мога да спя. През първите няколко дни едва заспивах и по светло. Намирах място, от което можех да наблюдавам околността и където никой нямаше да ни види. Свивах се на кълбо и затварях очи, измъчван от остротата на собствените си сетива. Всеки звук, всеки мирис ме караха да се сепвам и не можех да се отпусна, докато не станех и не се уверях, че няма опасност. След време дори Нощни очи се оплака от нервността ми. Когато накрая успявах да заспя, от време на време продължавах да се будя, целият облян в пот и разтреперан. Дневното безсъние превръщаше нощите ми в ад, докато тичах по петите на Нощни очи.