И все пак тези безсънни часове и другите, през които с пръскаща се от болка глава тичах след вълка, не бяха изгубени напразно. Тогава подхранвах омразата си към Славен и неговата котерия. Наточих я като бръснач. Ето в какво ме беше превърнал. Не стигаше, че ми бе отнел живота и любимата, не стигаше, че трябваше да избягвам близките си, не стигаше, че целият бях в белези и от време на време изпадах в пристъпи на тремор. Не. Той ме бе превърнал в този разтреперан страхлив заек. Нямах смелост дори да си спомня всичко, което ми беше причинил, ала знаех, че когато настъпи моментът, тези спомени ще изплуват и ще ме лишат от всичко човешко. Спомените, които не можех да призова денем, се таяха като откъси от звуци, цветове и усещания, които ме измъчваха нощем. Допирът на бузата ми до студения камък, лепкав от собствената ми кръв. Проблясъкът, придружаващ забилия се в слепоочието ми юмрук. Гърлените звуци, дюдюкането и сумтенето на зяпачите, докато пребиват някого. Това бяха зъбците, които разкъсваха опитите ми да спя. Разтреперан и с парещи очи, аз лежах буден до вълка и мислех за Славен. Някога бях вярвал, че любовта ми ще ме преведе през огън и вода. Славен ми я беше отнел. Сега омразата ми бе също толкова силна.
Ловувахме по пътя. Решението ми винаги да готвя месото скоро се оказа неосъществимо. Рядко успявах да наклада огън — само ако откриех закътано долче, в което да не привлечем вниманието. Но не си позволих да се превърна в нещо по-долно и от животно. Поддържах чистотата си и се грижех за дрехите си, доколкото позволяваше суровият ни живот.
Планът ми за пътуването беше прост. Щяхме да продължим по суша до река Бък. Крайречният път стигаше до Турлейк. По него пътуваха много хора и вълкът едва ли щеше да остане незабелязан, ала оттам щеше да е най-бързо. От Турлейк оставаше малко до Трейдфорд. В Трейдфорд щях да убия Славен.
И толкова. Отказвах да мисля как ще изпълня намеренията си. Отказвах да се безпокоя за всичко, което не знаех. Просто щях да вървя напред, докато не постигна целите си. Бях се научил на това от живота си като вълк.
Познавах крайбрежието от онова лято, през което бях гребал на Искреновия боен кораб „Руриск“, но не бях навлизал във вътрешността на херцогство Бък. Наистина, веднъж го бях пресякъл на път за Планините, за да присъствам на годежа на Кетрикен — участвах в брачната процесия, на кон и обезпечен с провизии. Ала сега пътувах сам и пеш. И имах време да мисля за онова, което виждам. Минавахме и през диви райони, но и много земи преди бяха били използвани като летни пасища за стадата овце, кози и крави. От време на време виждахме ливади, обрасли с висока до кръста трева, натъквахме се на пастирски хижи, студени и пусти от миналата есен. Стадата, които срещахме, бяха малки и изобщо не можеха да се сравняват с онези, които си спомнях от други години. По време на предишното си идване тук бях видял много повече свинари и гъсарки. Когато наближихме река Бък, пресякохме житни ниви, много по-скромни по размери от някогашните. Голяма част от обработваемите площи изобщо не бяха разорани.
Струваше ми се нелогично. Бях станал свидетел на същото по крайбрежието, където пиратите постоянно унищожаваха стадата и посевите. През последните години всичко, което не плячкосаха и не опожариха алените кораби, беше събрано като данъци за бойните кораби и ратниците, въпреки че те почти не защитаваха местното население. Ала бях смятал, че земите нагоре по реката, извън обсега на пиратите, са в по-добро състояние. Това ме обезсърчи.
Скоро излязохме на пътя край река Бък. Имаше много по-малко движение, отколкото преди, и по водата, и по сушата. Хората бяха груби и недружелюбни. Веднъж се отбих в една ферма и помолих за студена вода от кладенеца им. Позволиха ми, но никой не повика зъбещите се кучета и когато напълних меха си, жената ми каза, че е най-добре да хващам пътя. Същото отношение срещах навсякъде.
И колкото по-навътре навлизах, толкова по-лошо ставаше. Пътниците, които срещахме, не бяха търговци с каруци, пълни със стока, нито земеделци, каращи продукцията си на пазара. А дрипави семейства, често събрали всичките си вещи в една-две ръчни колички. Очите на възрастните бяха сурови и враждебни, а тези на децата — измъчени и кухи. Скоро се отказах от всяка надежда да си намеря работа по този път. Онези, които все още имаха домове и ферми, ревниво ги бранеха. В дворовете лаеха кучета и нощем работниците на нивите пазеха младите посеви от крадци. Минахме покрай няколко „просяшки градове“ — груби колиби и парцаливи шатри. Нощем в тях пламтяха буйни огньове и възрастни с ледени очи стояха на пост с тояги и пики. Денем децата седяха край пътя и просеха от пътниците. Помислих си, че разбирам защо търговските фургони се охраняват толкова бдително. Вървяхме по пътя няколко нощи, безшумно минавайки през многобройни селца, преди да стигнем до някакъв град. Изгревът ни свари в покрайнините му. Когато ни настигнаха неколцина подранили търговци с количка, натоварена с кокошки в кафези, разбрахме, че е време да се скрием от поглед. Решихме да прекараме деня на едно малко хълмче, откъдето можехме да наблюдаваме крайречния град. След като не успях да заспя, седнах и се загледах в движението по пътя. На градския кей бяха завързани малки и големи лодки. От време на време вятърът довяваше виковете на докерите, които разтоварваха корабите. Веднъж чух откъс от песен. За своя изненада открих, че човешката компания ме привлича. Оставих Нощни очи да спи и отидох до потока в подножието на хълма. Заех се да изпера ризата и панталона си.