Винаги ще ми липсва.
Цели шест години пътувах за Бък. Една от тях прекарахме в Планините. Друга при Черния Ролф. Двамата с Нощни очи научихме много за другите като нас, но установих, че най-много ни харесва собствената ни компания. Въпреки усилията на Чимшир щерката на Оли ме погледна и реши, че категорично не съм за нея. Моите чувства ни най-малко не бяха наранени и това ми даде повод да си замина.
Бяхме на север, на Вътрешните острови, където вълците са бели като мечките. Бяхме на юг в Халкида и дори отвъд Бинград. Стигнахме чак до изворите на Дъждовната река и се върнахме със сал по течението й. Разбрахме, че Нощни очи не обича да пътува с кораб и че на мен не ми харесват страните, където няма зима. Излязохме извън границите на Искреновите карти.
Бях смятал, че никога няма да се върна в Бък. Но се върнахме. Есенните ветрове ни доведоха тук и повече не си тръгнахме. Хижата, в която се заселихме, някога е принадлежала на въглищар. Не е далеч от Фордж или по-точно от развалините на Фордж. Морето и зимите погълнаха това градче и удавиха най-страшните спомени за него. Някой ден може би отново ще дойдат хора, за да потърсят богатата желязна руда. Ала няма да е скоро.
Когато идва, Славея ме гълчи и ми казва, че все още съм бил млад. Къде били отишли всичките ми твърдения, че някой ден съм щял да имам собствен живот, пита тя. Отвръщам й, че съм го намерил. Тук, в моята хижа, с моите писания, моя вълк и моето момче. Понякога, когато тя спи с мен и после лежа буден, заслушан в бавното й дишане, си мисля, че на сутринта ще стана и ще открия някакъв нов смисъл в живота си. Но когато се будя скован и с болки в цялото тяло, ми се струва, че изобщо не съм млад. Аз съм старец, затворен в обезобразеното тяло на младеж.
Умението не спи спокойно в мен. Особено лете, когато се разхождам край морските скали и гледам към хоризонта, се изкушавам да се пресегна, както някога правеше Искрен. И понякога го правя, и узнавам за улова на рибарите или за тревогите на капитана на някой търговски кораб. И както някога ми беше казал Искрен, най-страшното е, че никой не се пресяга към мен. Веднъж, когато жаждата за Умение почти ме влудяваше, дори се пресегнах към дракона Искрен и го помолих да ме чуе и да ми отговори.
Не го направи.
Котериите на Славен отдавна се разпаднаха поради отсъствието на главен учител, който да ги обучава. Нощем, когато самотен като вълчи вой, от отчаяние използвам Умението и умолявам някой, който и да е, да ми отговори, не усещам нищо. Дори ехо. Тогава сядам до прозореца и се взирам в мъглите, които се стелят около носа на Острова на Еленовия рог. Стискам ръцете си, за да не треперят, и отказвам да се хвърля в реката на Умението, която чака, винаги чака да ме отнесе. Понякога ме задържа само докосването на един вълк до ума ми.
Моето момче вече знае какво означава това мое изражение и внимателно отмерва самодивско биле, за да ме упои. Прибавя карим, за да заспя, и джинджифил, за да притъпи горчивината на кората. После ми носи хартия, перо и мастило и ме оставя с писанията ми. Знае, че когато настъпи утрото, ще ме завари отпуснал глава на масата, заспал сред пръснатите листи. Нощни очи лежи в краката ми.
Сънуваме, че извайваме нашия дракон.
(обратно)Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3860
Издание:
Робин Хоб. Тронът
Придворният убиец, Книга III
Американска, първо издание
Превод: Крум Бъчваров
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов
Издател: „Амбър“ — ИК „БАРД“
ISBN 954-585-276-3