„Трябва да заобиколим това място. Ако идеш там, ще се опитат да те убият“ — предупреди ме Нощни очи. Той клечеше на брега на потока до мен и ме гледаше как се мия, докато вечерта ограбваше светлината от небето. Ризата и панталонът ми бяха почти сухи. Бях се опитал да му обясня защо искам да ме почака, докато отида до градския хан.
„Защо им е да ме убиват?“
„Ние сме странници, навлезли в тяхната ловна територия. Защо да не се опитат да ни убият?“
„Хората не са такива“ — търпеливо отвърнах аз.
„Имаш право. Сигурно просто ще те затворят в клетка и ще те набият.“
„Няма“ — твърдо възразих аз, за да прикрия собствения си страх, че някой може да ме познае.
„Вече са го правили — не отстъпваше Нощни очи. — И с двама ни. При това собствената ти глутница.“
Не можех да го отрека. Затова обещах: „Много ще внимавам. Няма да се бавя. Искам само да ги послушам как приказват, да видя какво става.“
„Какво ни интересува какво става с тях? Виж какво става с нас: нито ловуваме, нито спим, нито пътуваме. Те не са от нашата глутница.“
„Това може да ни подскаже какво да очакваме по-нататък. Ще разбера дали пътищата са оживени и дали някъде има работа за ден-два, за да изкарам малко пари. Такива неща.“
„Можем просто да продължим напред и сами да проверим“ — упорито отбеляза Нощни очи.
Навлякох ризата и панталона върху мократа си кожа. Сресах назад косата си с пръсти и изстисках водата от нея. Навикът ме накара да я завържа на воинска опашка. После замислено прехапах устни. Бях възнамерявал да се представя като странстващ писар. Развързах опашката и я разпуснах. Косата стигна почти до раменете ми. Малко дълга за коса на писар. Повечето се подстригваха късо и бръснеха челата си, така че перчемите да не падат в очите им, докато работят. Е, с моята неподстригана брада и рошава коса можех да мина за писар, който дълго е бил безработен. Лоша препоръка за способностите ми, но като се имаха предвид обстоятелствата, не можех да направя нищо повече.
Поизпънах ризата си, за да си придам по-представителен вид. Пристегнах колана си, проверих дали ножът ми е в ножницата и подхвърлих жалката си кесия в ръка. Кремъкът тежеше повече от монетите. Вътре бяха четирите сребърника от Бърич. Преди няколко месеца не ми се струваха много пари. Сега те бяха единствените ми средства и бях решен да ги харча само в краен случай. Цялото ми богатство се изчерпваше с обецата от Бърич и иглата от Умен. Инстинктивно вдигнах ръка към ухото си. Колкото и да бе досадна по време на лов в гъст шубрак, докосването до обецата винаги ме успокояваше. Също като иглата, забодена на ризата ми.
Иглата я нямаше.
Съблякох си ризата. Методично накладох слаб огън, развързах вързопа си и го прерових, не само веднъж, а два пъти. Макар че почти със сигурност знаех къде е иглата. Инкрустираният в среброто малък червен рубин беше на яката на риза, носена от мъртвец, проснат край прага на пастирската хижа. Въпреки увереността си, не исках да го призная. И през цялото време Нощни очи колебливо обикаляше в кръг около огъня и тихо виеше от раздразнение заради тревогата, която усещаше, ала не разбираше.
— Шшт — ядосано му казах аз и насилих ума си да премисли събитията, като че ли щях да докладвам на Умен.
Последният ми спомен от иглата беше от нощта, когато бях прогонил Бърич и Сенч. Бях я свалил от яката си, за да им я покажа, и после бях продължил да я гледам. След това отново я бях забол на ризата си. Оттогава не си спомнях да съм я докосвал. Не си спомнях да съм я свалял, когато прах ризата. Струваше ми се, че щях да съм се убол, ако все още е била там. Но обикновено я забивах в някой шев, за да не падне. Нямах представа дали съм я изгубил по време на лов с вълка, или още е на ризата, която носеше мъртвецът. Може да бе останала на масата и някой от претопените да я беше взел, докато ровеха из вещите ми.