„Това бе само една игла“ — напомних си аз. С мъчителен копнеж ми се прииска изведнъж да я видя забита в подплатата на плаща ми или паднала в обувката ми. В изблик на обнадежденост отново потърсих в двете обувки. Нямаше я. Само една игла, парче обработен метал и лъскаво камъче. Символът, даден ми от крал Умен, когато ме беше обявил за свой, когато бе създал връзка помежду ни, вместо кръвната, която никога нямаше да може законно да бъде призната. Само една игла — и всичко, което ми беше останало от моя крал и дядо. Нощни очи отново зави и изпитах желание да му се озъбя. Трябва да го знаеше, ала въпреки това се приближи, побутна лакътя ми с нос и зарови голямата си сива глава под мишницата ми. Прегърнах го. Той неочаквано повдигна нос и болезнено удари муцуна в брадичката ми. Прегърнах го по-силно и той потърка гърлото си в лицето ми. Жест на абсолютно доверие, вълк към вълк, това оголване на гуша пред зъбите на другия. След малко въздъхнах и болката от загубата се притъпи.
„Просто нещо от вчера, нали — колебливо попита Нощни очи. — Нещо, което вече го няма? Нали не е трън в лапата ти или болка в корема?“
„Просто нещо от вчера“ — трябваше да се съглася аз. Игла, дадена на момче, което вече не съществуваше, от мъж, който бе умрял. „Може да е за добро“ — казах си. Едно нещо по-малко, което ме свързваше с Фицрицарин Осезателя. Разроших козината на тила на Нощни очи и го почесах зад ушите. Той клекна до мен и ме побутна, за да продължа да го чеша. Подчиних се. Може би трябваше да сваля обецата от Бърич и да я скрия в кесията си. Ала знаех, че няма да го направя. Това щеше да е единствената връзка, която щях да пренеса в новия си живот.
— Остави ме да се изправя — казах на вълка и той неохотно престана да се обляга на мен. Методично събрах вещите си, завързах вързопа и угасих огъня.
— Тук ли да се върна, или да те чакам от отсрещната страна на града?
„От отсрещната страна ли?“
„Ако заобиколиш града и се върнеш при реката, пак ще стигнеш до пътя — поясних аз. — Там ли ще се чакаме?“
„Добре. Колкото по-малко време прекараме близо до тази човешка бърлога, толкова по-добре.“
„Значи се уговорихме. Ще те открия там преди зазоряване.“
„По-вероятно е аз да те открия, запушен нос такъв. И коремът ми ще е пълен.“
Трябваше да призная, че има право.
„Пази се от кучета“ — предупредих го, докато потъваше в храсталаците.
„А ти се пази от хора“ — отвърна Нощни очи и сетивата ми го изгубиха, освен Осезанието.
Метнах вързопа на рамо и се спуснах на пътя. Вече цареше пълен мрак. Бях имал намерение да вляза в града преди залез-слънце, да се отбия в някоя кръчма на раздумка и чаша бира и после да продължа. Бях искал да мина през пазарния площад и да послушам разговорите на търговците. Вместо това влязох в един почти заспал град. Пазарът пустееше, освен няколкото кучета, които душеха празните сергии за останки. Запътих се към реката. Там щях да открия достатъчно ханове и кръчми, за да обслужват речната търговия. Тук-там из града пламтяха факли, ала повечето светлина по улиците идваше от зле затворените капаци на прозорците. Грубо павираните улици не бяха поддържани. На няколко пъти едва не се препънах в дълбоки дупки. Спрях един градски стражник преди той да е имал възможност да ме спре и го помолих да ми препоръча някой крайречен хан. „Везните“, каза ми стражникът, било подходящо място за пътници и се намирал на лесно място. После строго ме предупреди, че просията била забранена и че джебчиите имали късмет, ако се разминели само с бой. Благодарих му за предупрежденията и продължих по пътя си.
Наистина бързо открих „Везните“. Светлината струеше от отворената врата и две момичета пееха весела песен. Сърцето ми се ободри и без колебание влязох вътре. Озовах се в просторно помещение с яки кирпичени стени, тежки греди и нисък таван. Миришеше на месо, дим и крайречни жители. В огнището се въртеше апетитен шиш, но в тази лятна вечер хората се бяха събрали в по-прохладния край на стаята. Двете певици бяха качили столове върху една маса и пееха заедно. Един сивокос мъж с арфа, очевидно член на трупата, се потеше на друга маса и опъваше нова струна на инструмента си. Музикант и пътуващи певици, навярно семейна трупа. Известно време ги послушах как пеят и си спомних последния път, когато бях слушал музика в Бъкип. Усетих се, че съм ги зяпнал, едва когато едното момиче крадешком сръга с лакът другото и едва забележимо посочи с очи към мен. Второто се облещи и отвърна на погледа ми. Изчервих се и се извърнах.