— Къде си спал през последната година… ъъъ… Коб, че не знаеш нищо за това — саркастично попита Мила.
— Нямаше ме — тихо казах аз. Отново се обърнах към масата и успях да срещна погледа й. Надявах се лицето ми да не ме издаде.
Тя вирна брадичка и ми се усмихна.
— Къде — весело повтори момичето.
Изобщо не ми харесваше.
— Живях сам в гората — отвърнах накрая.
— Защо? — Докато ме разпитваше, не преставаше да се усмихва. Бях убеден, че знае колко неловко ме кара да се чувствам.
— Явно защото така съм искал. — Все едно че го бе казал Бърич. Едва не се озърнах през рамо.
Мила се нацупи, но Джош Арфиста тропна с халбата си по масата. Не каза нищо и само я стрелна със слепите си очи, ала тя веднага замълча. Отпусна длани на ръба на масата като сгълчано дете и за миг си помислих, че се е примирила, докато не ме погледна изпод миглите си. Очите й срещнаха моите и тя дръзко ми се усмихна. Извърнах се, напълно озадачен. Нямах представа защо се заяжда. Погледнах към Благозвучие, само за да открия, че се е зачервила от сподавен смях. Забих очи в ръцете си и усетих, че съм се изчервил.
— Има ли нещо ново за Бъкип — опитах се да подновя разговора аз.
Джош Арфиста мрачно се засмя.
— Все същата нищета. Историите не са се променили, други са само имената на селата и градовете. А, има една новина. Говори се, че крал Славен щял да беси Пъпчивия.
Тъкмо отпивах от халбата си. Задавих се.
— Какво?
— Глупава шега — заяви Мила. — Крал Славен наредил да разгласят, че щял да награди с една жълтица всеки, който му предаде някакъв сипаничав мъж, или сребърник — за информация къде се намира.
— Сипаничав мъж ли? Само толкова ли? — Предпазливо попитах аз.
— Казват, че бил мършав, побелял и понякога се преобличал като жена. — Джош весело се подсмихна, без да подозира, че думите му смразяват вътрешностите ми. — И престъплението му било държавна измяна. Носи се слух, че кралят го обвинявал за изчезването на Кетрикен и нейното неродено дете. Някои казват, че той бил просто смахнат старец, който твърдял, че бил съветник на Умен и че като такъв бил писал на Крайбрежните херцози, за да ги подкани да проявят смелост, защото Искрен щял да се завърне и детето му щяло да наследи трона на Пророците. Но има и други слухове, според които крал Славен се надявал да обеси Пъпчивия и с това да сложи край на всички нещастия в Шестте херцогства. — Той отново се засмя. Насилих се да се усмихна и закимах като идиот.
Сенч. Славен беше надушил следите на Сенч. Какво още знаеше, освен че е сипаничав? Явно го бе свързал с лейди Дайми. Зачудих се къде е сега Сенч и дали е добре. Внезапно отчаяно ми се прииска да знам плановете му, онзи замисъл, от който ме беше изключил. Сърцето ми се сви и представата ми за действията ми се промени. Дали го бях отблъснал от себе си, за да го защитя от своите намерения, или го бях изоставил точно когато имаше нужда от своя чирак?
— Още ли си тук, Коб? Усещам те, но мястото ти до масата е съвсем тихо.
— А, тук съм, арфисте Джош! — Опитах се да вложа малко живец в думите си. — Просто размишлявам над това, което ми каза.
— Ако се съди по изражението му, чуди се кой сипаничав старец може да продаде на крал Славен — язвително подметна Мила. Изведнъж осъзнах, че тя възприема постоянното си задяване като флирт. Реших, че достатъчно съм се радвал на човешка компания. Бях изгубил навик да общувам с хора.
Беше по-добре да ме помислят за странен и невъзпитан, отколкото да възбудя любопитството им.
— Е, благодаря ви за песните и разговора — колкото може по-любезно казах аз и извадих един петак, за да го пъхна под халбата си за момчето. — Трябва да продължа пътя си.
— Но навън е пълен мрак — изненадано възрази Благозвучие. Тя остави чашата си и погледна Мила, на чието лице се изписа смаяно изражение.
— И е студено, госпожице — весело отбелязах аз. — Предпочитам да пътувам нощем. Луната е почти пълна и крайречният път е достатъчно осветен.
— Не се ли страхуваш от претопените — ужасено попита Джош Арфиста.
Сега бе мой ред да се изненадам.
— Толкова навътре в сушата?
— А бе ти наистина си живял в гората — възкликна Мила. — Те върлуват по всички пътища. Някои пътници си наемат охрана, стрелци и ратници. Други като нас се движат на групи, когато могат, и то само денем.
— Патрулите не могат ли поне да пазят пътищата — удивих се аз.
— Патрулите ли? — Презрително изсумтя Мила. — По-скоро ще видиш претопени, отколкото фароуски ратници. Претопените не ги закачат, затова и те не закачат претопените.